Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

— Познавам химията, а ти — музиката — каза и му върна ръкописа. — Кажи ми какво виждаш.

Харолд се поколеба, после обърна страниците към себе си. Дори само хартията и мастилото му бяха достатъчни, за да каже категорично на Жединяк, че ръкописът е фалшификат. Добър, но все пак фалшификат.

Но сега се съсредоточи върху самите ноти. Не бързаше. Приглушеният шум от движенията на келнерите, които разтребваха масите, затихна. Мидълтън потъна в музиката.

Внезапно вдигна очи и каза:

— Нещо липсва.

— Какво имаш предвид? — попита Фауст.

Мидълтън поклати глава.

— Вероятно не е важно. Все пак това е само фалшификат. Но в края на първата част… нещо от нея липсва.

— Но не си сигурен?

— Иска ми се да…

— Да имаше помощта на друг експерт?

— Да — потвърди Хари.

— Аз имам експерт — каза Фауст. — Хайде, ела. Но отиваме сами. Без придружители.

— Кой друг би дошъл с нас?

Фауст се усмихна и погледна към предната част на ресторанта, където чакаха Тесла и Леспас.

— Сами… Това е едно от неотменимите условия по сделката.

— Добре. Ще дойда.

Фауст протегна ръка и дръпна малкия предавател от ухото на Мидълтън. Пусна го на пода и го стъпка. После плати сметката.

— Чакай тук.

Звънна на някого от обществения телефон до мъжката тоалетна, после се върна на масата. След няколко минути в далечината се чуха сирени, приближаваха се. Вниманието на всички в ресторанта се насочи към прозорците. Няколко полицейски коли, линейки и пожарни спряха на отсрещната страна на улицата пред някакъв бар. Ванът на сапьорския отдел бе в центъра.

Мидълтън трябваше да признае хитростта на Фауст. Всички в ресторанта и на улицата не обръщаха внимание на нищо друго, освен на действията на полицията. Скоро щяха да разберат, че тревогата е била фалшива, но отвличането на вниманието щеше да свърши работа.

Мидълтън прибра ръкописа на Шопен в куфарчето си и се надигна. Фауст му махна към кухнята.

— През задната врата. Побързай. Няма време.

Отиваха при Фелисия Камински и там щяха да продължат разговора си, помисли си М. Т. Коноли.

Вече знаеше, че Мидълтън притежава онова, за което толкова много хора бяха готови да убиват: безценен на пръв поглед ръкопис, създаден уж за удоволствие, но покварен от възможността за масово убийство.

Седнала сама пред хотела, потънала в мрачни мисли, Коноли засрамено си призна, че не познава странната история на този ръкопис на Шопен. А и до тази вечер, също като повечето американци, нямаше и представа за трагедиите в „Света София“.

Но разбираше стремежа на чудовищата към слава независимо колко извратен и кошмарен бе той за нормалните хора. И това бе интересното в събитията през последните няколко дни. Колегите й търсеха Мидълтън, защото вярваха, че е убил две ченгета. Но благодарение на Йозеф, ангелчето й в Полша, тя знаеше истината. Мидълтън държеше в ръцете си формула за оръжие за масово унищожение и, макар да се бе съюзил с Колмбаш и Чеймбърс, тя бе убедена, че той се нуждае от нейната помощ, за да го опази от Вукашин. Коноли нямаше доверие на Колмбаш и Чеймбърс. Вярваше, че единственият начин да спре химическо нападение срещу Съединените щати е да запази Харолд Мидълтън жив.

Бързо огледа улицата, после си погледна часовника. Нямаше смисъл да влиза в хотела, преди Мидълтън и Фауст да пристигнат, защото Вукашин щеше да се появи едва тогава. Бе напуснала предишния си пост в ресторанта секунди преди Мидълтън и Фауст, сигурна, че ще дойдат тук, за да се посъветват с Камински, която можеше да им помогне да си изяснят загадката.

Улицата бе спяща и тиха. Само в прозорците на хотел „Харбър Корт“ се виждаха светлини. Бяло бмв бе паркирано под улична лампа. На около тридесет метра на юг, сгушена в сянката на стар дъб, бе спряла тъмносива кола с блестящ от дъжда капак и замъглени странични прозорци — колата на Коноли.

Скрит в сянката на близката сграда, Вукашин я наблюдаваше внимателно. Не можеше да се раздвижи преди нея.

След девет минути бе възнаграден за търпението си. Почти невидимото размърдване на колата му показа, че Коноли се настанява по-удобно. Все пак беше седяла в нея прекалено дълго.

Макар да би предпочел в колата да седяха Мидълтън или Фауст, или дори Камински, нямаше голямо значение кой бе вътре. Можеше да е невинен човек, очакващ любовницата си, или глупак, който спеше, замаян от евтино уиски. Трябваше да се справи с него. Не можеше да си позволи да го видят.

Вукашин се измъкна от сянката и тръгна към колата. Вървеше с леко олюляване, за да имитира походката на пияница.