Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

А когато той умря, вуйчо Хенрик зае мястото му.

Сълзите й потекоха. Не ги спря.

Седна и изсвири част от полузабравена песен. Пианото — „Ямаха“ — имаше прекалено остър звук, но това беше без значение. Музиката винаги я успокояваше.

Засвири „Малка нощна музика“, пиеса, която вуйчо Хенрик обожаваше.

Внезапно спря. Моцарт.

Разтърка лицето си с ръка. Замисли се за ръкописа на Моцарт, който й беше дал господин Ейб. Това ли беше причината Фауст да я доведе тук?

Хвърли поглед към Начо. Той я наблюдаваше с уморени очи.

Отиде бързо до спалнята на Фауст. Той бе казал, че е заключен на безопасно място в гардероба. Тя го отвори. Беше празен. Фелисия се обърна и видя черното куфарче, оставено на леглото до сака.

В него нямаше нищо, освен автоматичен пистолет, празен пълнител и екземпляр от „Ил Денаро“. Фелисия се вторачи в датата: вестникът беше отпреди четири дни. Тя го разгъна.

На леглото изпаднаха няколко пожълтели страници. Да, човек като Фауст би скрил безценен ръкопис на Моцарт на явно място, сложен във финансов вестник.

Фелисия внимателно събра страниците. В магазин „Ла Музика“, когато бе видяла ръкописа за първи път, не бе имала достатъчно време да го разгледа. Но сега се вторачи в него внимателно. Не можеше да сгреши черните знаци, избледнялото мастило, познатия подпис. И накрая, в левия ъгъл, видя дребен надпис: номер 28.

Сърцето й се разтуптя. Знаеше, че в каталозите са описани само двадесет и седем концерта за пиано на Моцарт. Много от оригиналите, които се бяха появили след войната, сега се съхраняваха в Ягелонската библиотека в Краков.

Откъде беше дошъл този?

И той ли бе причината за смъртта на вуйчо й?

Занесе ръкописа до пианото. Седна и внимателно подреди крехките листа пред себе си. После засвири.

Първите тактове бяха в ре минор. Налагаше й се да свири бавно, тъй като нужните технически умения надвишаваха нейните. Сърцето й заби от вълнение, когато си помисли, че тя вероятно е първата от векове, която свири тази пиеса.

Потеше се, когато стигна до края на първата част. И внезапно спря.

Мили боже! Каденца!

Вторачи се в нотите. Баща й й бе обяснявал, че Моцарт често вкарвал каденци — импровизирани сола — в музиката си. Но никога не ги записвал. Изпълнителите обикновено запълвали празните места със собствените си импровизации, като се опитвали да осъществят намерението на великия майстор.

Тя засвири каденцата. Но ушите й доловиха странни нехармонични звуци. Странни дисонанси и мотиви. Внезапно чу гласа на баща си, който й говореше, докато се упражняваше.

„При Моцарт, скъпа, музиката е толкова чиста, че и най-малката грешка изпъква като зловещо петно.“

Спря, протегнала пръсти над клавишите.

В тази каденца имаше нещо странно.

Ресторантът бе почти празен. Двама келнери стояха на дискретно разстояние зад червената завеса. От физиономиите им Мидълтън разбираше, че нямат търпение да се приберат у дома.

Но Фауст не бързаше за никъде.

— Значи никога не си подозирал нищо за ръкописа на Шопен?

Мидълтън не знаеше как да отговори. Все още му нямаше доверие.

Внезапно се сети за пътуването си до Балтимор с двамата наркомани, Трейси и Маркъс. Спомни си как ги накара да слушат речитатива на Шонберг и хапливата забележка на Маркъс, че какофонията звучала като сгрешени ноти.

А той самият му бе обяснил, че така е по-лесно да скриеш посланието си.

Колко ли трудно бе да вкараш шифър в математическата красота на Шопен?

— Веднага щом го видях, усетих, че нещо не е наред — каза Мидълтън. — Но го приех просто за лош фалшификат.

— Жединяк не ти каза нищо? — попита Фауст.

Мидълтън поклати глава.

— Разглеждахме всички ръкописи, но той изглеждаше особено заинтересуван от Шопен. Настоя да го донеса в Щатите, за да удостоверя автентичността му. Макар да му обясних, че според мен е фалшификат.

— Може да се е опитвал да го изкара от страната. Или се е страхувал да не попадне в погрешните ръце.

— Жединяк знаеше ли, че формулата на VX е шифрирана в него?

Фауст само сви рамене. Мидълтън се облегна назад.

— Значи аз трябваше да вляза в ролята на шибано муле?

Фауст пак не отговори и това вбеси Харолд още повече.

— Мога ли да го видя? — попита Фауст.

Мидълтън не помръдна и Фауст се усмихна тъжно.

— Казах ти, не съм отчаян и се нуждая от помощта ти.

Хари протегна ръка към куфарчето в краката си, взе го, отвори го, извади ръкописа и го подаде на Фауст.

Той се вгледа в него за момент, после тъмните му очи се върнаха върху Мидълтън.