Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

Натисна бутона за Моцарт и се опита да прегледа профила му. Не съдържаше истинско име, нито имейл или каквато и да било друга информация. Само телефонен номер с прекалено много цифри. Какво означаваше това? После осъзна, че първите цифри са кодът на някоя страна. Не знаеше на коя, но бе сигурна, че гледа международен номер.

Натисна бутоните за още два профила — Хендел и Лист. И двата номера бяха международни и отново нямаше никаква друга информация. Защо Джак имаше мобифон само с международни номера? Никога не беше пътувал в чужбина.

„Ами бебето?“

Тя натисна бутона и повика Моцарт, който и да беше той. Телефонът звънна три пъти.

— Вукашин — отговори груб мъжки глас с акцент, който Шарлот не разпозна.

Тя прекъсна връзката. Сърцето й заби още по-лудо. Кой беше Вукашин? Какво ставаше? Не можеше да схване. Нещо определено не беше наред, а Джак щеше да се върне всеки момент. Не знаеше какво да направи. Да се изправи срещу него? После осъзна, че този Вукашин може да върне обаждането и да я издаде.

Оставаше й само един изход.

Тя запокити мобифона на пода. Пластмасовият гръб се отвори и тънката оранжева батерия изпадна и се плъзна до стената пред стола.

В този миг Перес се появи усмихнат на вратата.

— Скъпа, ето ме!

Шарлот се насили да се усмихне мило.

— Моля те, не ми се сърди. Сестрата ми даде телефона ти, но го изпуснах.

— По дяволите, Чарли — изсумтя той, а по красивото му лице пробяга раздразнение. — Беше чисто нов.

— Видях. Съжалявам.

— Е, нищо. Случва се. — Джак клекна, прибра парчетата в джоба си, стана и се обърна към нея.

Широката усмивка, която Шарлот обичаше толкова много, просто разби сърцето й.

„Ти ли уби бебето ни?

Ти ли се опита да ме убиеш?“

Но нямаше да му зададе тези въпроси. Не още. Трябваше да обмисли следващия си ход. Докато не узнаеше нещо повече, най-разумното бе да си държи устата затворена, а очите — отворени.

Неслучайно бе дъщеря на Хари Мидълтън.

Камински стоеше до прозореца и гледаше към пристанището. Имаше мъгла и светлините на сградите примигваха към нея в тъмнината като очи.

Главата я болеше от умора и изпитото шампанско. И от страх.

Никога не се беше чувствала така ужасно. Дори когато родителите й изчезнаха и тя остана сама. Дори когато усети как струната на цигулката се затяга около врата й, докато онзи тип в Рим се опитваше да я убие. Дори когато разбра, че вуйчо Хенрик е убит.

Леденият страх я скова преди час, когато видя татуирания в килера и как от голата му глава капе кръв. Ужасът й нарасна от скимтенето му, когато Фауст му прошепна нещо в ухото и тя видя безпомощните му сълзи и усети вонята на урината му.

Разтреперана, Фелисия се отдръпна от прозореца и разтърка ръце. Огледа всекидневната на апартамента, меките килими и старинните мебели. В единия ъгъл имаше махагонов бар, в другия — блестящо пиано. Вляво, през отворените френски прозорци, се виждаше едната от двете спални. Елегантният сак на Фауст бе сложен на огромното легло.

След като се прибраха, Фауст излезе и заключи вратата, без да каже нито дума. Начо остана да я пази. Сега дремеше на стола до вратата, стиснал пистолета си. Тя се зачуди дали да не избяга.

Но къде щеше да отиде? Фауст й бе взел паспорта, онзи на името на Джоана Фелпс, както и парите. А и тя не познаваше никого в тази страна.

Не, това не беше вярно. Беше чувала за един човек: Харолд Мидълтън, който преподаваше в университета във Вашингтон и чието име бе на пакета с ръкописа на Моцарт, пратен от вуйчо Хенрик на господин Ейб дни преди да го убият.

Затвори очи и си припомни предложението на Ейб Новаковски да й помогне. Беше се опитала да му се обади в Рим, но операторът й съобщи, че телефонът й бил блокиран и не можела да звъни. И така, тя беше пленница на Фауст, макар да нямаше представа защо.

Начо се размърда, но продължи да хърка. Фелисия бавно закрачи из всекидневната. Очите й се спряха на пианото в ъгъла и тя отиде при него.

Прокара ръка по лъскавата черна повърхност, после бавно вдигна капака. Клавишите блестяха на меката светлина.

Внезапно в главата й се появи образът на баща й. Видя как дългите му пръсти пробягват по клавишите на старото пиано в дома им. По време на уроците им нейните малки ръчички се трудеха усърдно, за да му доставят удоволствие.

Баща й бе разочарован, когато Фелисия избра цигулката, инструмента на майка си. Може би му се струваше, че е предпочела нея пред него. Но не беше така. Тя го обичаше страхотно и сега ужасно й липсваше.