Джефри Дивър - Ръкописът на Шопен

Когато се доближи до колата, тя се размърда отново. Докато я подминаваше, чу лекия шум от спускането на прозорец — жената вътре искаше да го огледа по-добре.

Той реши да си поиграе.

Приближи се до колата с разперени ръце.

— Добър вечер, любезни господине, можете ли да ми дадете няколко долара и да ми кажете къде е най-близката автобусна спирка?

— Разкарай се — отвърна Коноли, съсредоточила мислите си върху Мидълтън и ръкописа.

Вукашин се приближи още повече.

— Безопасен съм, уверявам ви.

— Върви на майната си. Изчезвай.

Прозорецът се смъкна по-ниско и той видя бледо женско лице с къса медноруса коса.

— Ченге съм — заяви жената. — Разкарай се.

— Не искаш ли да пийнем? — попита той и бръкна в джоба си. — Имам бутилка „Руская“…

Видя как в очите й блесна разбиране, когато започна да вади пистолета.

„Знае — помисли си той доволно. — Знае, че не съм американец, нито пияница. Знае кой съм.“

А после, когато видя металическия блясък на насочения към главата й глок, знаеше, че ще умре.

Стреля бързо. Приглушеният гърмеж прозвуча като леко изпукване.

Улицата бе все така празна.

Влязоха през главния вход. Фауст отвори вратата и отстъпи настрани, за да направи път на Мидълтън. Добри маниери, етикет и ясен знак към персонала на хотела: аз съм гост, а този човек е с мен. Лека прегръдка — една ръка, държаща вратата, а другата — насочваща Мидълтън вътре. Общоприет жест, правен хиляди пъти дневно пред входа на хотела. Служителите вдигнаха глави, разбраха и отместиха очи настрани.

На четиридесет метра от двамата Вукашин не погледна настрани. Погледът му втренчено ги проследи до асансьора.

Асансьорът беше бавен, проектиран за сравнително ниска сграда. Фауст излезе първи, защото Мидълтън не знаеше накъде да завие. Фауст посочи надясно и Мидълтън тръгна по коридора. Дебел мокет, тишина. Приглушени звуци от пиано. Остър тон и бързо действие. „Ямаха“ или „Кауай“, помисли си Мидълтън. Японска му работа. Леки баси, звънтящо сопрано. Облигато 18 18 Инструментална партия в музикално произведение, която не може да бъде пропусната. — Б.пр. в до минор, свирено уверено с лявата ръка, а с дясната — колеблива мелодия в стила на Моцарт. Но не беше Моцарт. Мидълтън определено не бе чувал тази музика преди. Колебливостта можеше да се обясни с разчитането на непознати ноти. Вероятно потпури. Или академична илюстрация, за да се демонстрира стандартната теория, че Моцарт е запълнил празнината между класическите композитори и романтиците. Мелодията сякаш казваше: виждате ли? Започваме с Бах и двеста години по-късно стигаме до Бетовен.

Когато се приближиха, звукът се усили, но не стана по-ясен. Фауст пристъпи напред и извади от джоба си магнитна карта. Вкара я в процепа, светлинката светна в зелено и ключалката изщрака.

— След теб — каза възпитано Фауст.

Мидълтън завъртя бравата, преди светлинката да се смени с червено. Отново чу звуците, вече доста по-силни. Мелодията започна пак, този път по-уверено.

Но все пак не беше Моцарт.

Мидълтън влезе.

Луксозен апартамент. Слаб брадат мъж на стол до вратата, с пистолет в ръка. После се оказа, че прякорът му бил Начо. Момиче пред лъскава „Ямаха“. Слабо, с тъмна коса и фино източноевропейско лице. Очи пълни с мъка. Партитурата, вероятно оригинална, бе написана на ръка. Стара пожълтяла хартия, избеляло мастило, разхвърляни забележки…

Момичето спря да свири и Мидълтън се зачуди какъв ли е завършекът на тази част от пиесата. Фауст влезе след него и затвори вратата. Стаята притихна. Фауст не обърна внимание на мъжа на стола. Отиде до пианото, събра нотите и ги остави в спретната купчина на шкафа. После затвори капака внимателно, като остави достатъчно време на момичето да дръпне пръстите си.

— Време е за работа — каза той. — Имаме ръкописа на Шопен.

— Фалшив — обади се Мидълтън.

— Да — потвърди Фауст. — И му липсва една страница според мен. Не си ли съгласен?

Мидълтън кимна.

— Краят на първа част. Вероятно не цялата страница, но поне шестнадесет такта.

— Колко ноти?

— Невъзможно е да се отговори на този въпрос. Става дума за концерт. Десетина инструмента, шестнадесет такта… може да има стотици ноти.

— Соло инструментът — каза Фауст. — Темата. Забрави за останалото. Колко ноти?

Мидълтън сви рамене.

— Може би четиридесет. Но все пак въпросът е абсурден. Това не е Шопен. А някой, който се преструва на него.