Робърт Лъдлъм - Господството на Борн

— Е? — попита Корелос, почти опрял нос в носа на Борн. — Имаш ли нещо да ми кажеш?

Борн му разби носа с чело. Със задоволство чу как хрущялът изпука и като измъкна ръцете си от тайно прерязаната връв, сграбчи Корелос, обърна го като щит с гръб към себе си и обгърна гърлото му с лакът.

Насреща му моментално изникнаха пушки, но никой не предприе нищо. После на сцената се появи друг мъж.

— Идеята не е много добра — обърна се той към Борн.

Борн затегна хватката си.

— Особено за сеньор Корелос.

Новодошлият беше едър, добре сложен мъж, с кафеникава кожа и очи, черни като дъното на кладенец, тъмни, буйни къдрици и дълга, също толкова къдрава, гъста брада като на древен персиец. Излъчваше някаква особена енергия, която подейства дори на Борн. Въпреки че беше по-стар от снимката, на която го беше видял за пръв път преди години, Борн го разпозна.

— Джалал Есай — каза той. — Чудя се какво правите в компанията на тези наркотрафиканти. Нима „Северий Домна“ вече се занимава с контрабанда на кокаин и хероин?

— Трябва да си поговорим само двамата.

— Съмнявам се, че ще можем.

— Господин Борн — бавно и отчетливо произнесе Есай. — Аз убих Фредерик Уилърд.

— И защо ми го казвате?

— Не мисля, че вие и господин Уилърд бяхте на една и съща страна. Не и след като той вложи толкова време и усилия да ви настрои един срещу друг с Леонид Аркадин. — Есай махна с ръка. — Не това обаче бе причината да го убия — беше сключил сделка с Бенджамин Ел-Ариан, върховния глава на „Северий Домна“.

— Трудно ми е да го повярвам.

— И въпреки всичко е вярно. Виждате ли, и Уилърд, също като бившия ви шеф от „Тредстоун“ Александър Конклин, се опитваше да се докопа до златото на цар Соломон. Продаде душата си на Ел-Ариан, само и само да се добере до частица от него.

— И това ми го казва член на „Северий Домна“?

На лицето на Есай се изписа усмивка.

— Бях. Когато Конклин ви изпрати да проникнете в дома ми. Но това беше толкова отдавна.

— А сега…

— Сега Бенджамин Ел-Ариан и „Северий Домна“ са ми заклети врагове. — Той се усмихна заговорнически. — Както виждате, все пак има доста неща, за които можем да си поговорим.

— Приятелството… — подхвана Иван Волкин, докато наливаше водка в две стъклени чаши, — приятелството силно се надценява. — Той подаде едната чаша на Карпов и вдигна своята за тост. — Освен ако не е между руснаци. Другите народи го тълкуват твърде лековато. Само ние разбираме истинското му значение. Наздраве!

Волкин беше възрастен, посивял мъж с изпито лице. Ала сините му очи шареха все така зорко в доказателство на факта, че даже и след пенсионирането не беше загубил нито грам от бързината на острия си като бръснач ум, който го беше превърнал в най-влиятелния посредник между босовете на групировките.

Борис си наля нова доза водка.

— Иван Иванович, откога се познаваме?

Волкин примлясна с устни и протегна празната си чаша. Ръцете му бяха едри, с възлести, изпъкнали синкави вени.

— Ако не ме лъже паметта, от пелени. — После се засмя и от устата му излезе някакъв гъргорещ звук.

Борис кимна и на лицето му се изписа носталгична усмивка.

— Е, почти.

Двамата се намираха в тясното, претъпкано с мебели жилище в центъра на Москва, където Волкин живееше от петдесет години. Странно, помисли си Борис, с парите, които беше натрупал през годините, можеше да си купи и най-големия, скъп или луксозен апартамент и все пак той предпочиташе уединението на този мавзолей, пълен с рафтове с книги и сувенири от всички кътчета на земята — скъпи подаръци от признателните му клиенти.

— Отпусни се, приятелю — махна с ръка Волкин. — Разположи се удобно. Не ми се случва всеки ден на гости да ми идва директорът на ФСБ-2.

Той самият се беше настанил в любимото си кресло с подлакътници, което сигурно е трябвало да бъде претапицирано поне преди петнадесет години. Тъмнокафявият цвят на плата почти напълно се беше изгубил и замазал. Борис седеше насреща му на един също толкова очукан и вехт диван, сякаш домъкнат от разпродажба на стари мебели. Изненада се колко е отслабнал Иван, как се е прегърбил като дърво, обрулено от сезоните. „Откога не сме се виждали?“, запита се той и с изумление установи, че не може да си спомни.

— Да пием за теб, генерал е! Смърт на враговете ти! — извика Иван.

— Моля те, Иван Иванович!

— Искам тост, Борис! Радвай се, докато му е времето! Колко души могат да се похвалят с твоите постижения? Ти си на върха на успеха си. — Той вдигна рамена. — Какво, не се ли гордееш със себе си?