Робърт Лъдлъм - Господството на Борн

Бенджамин Ел-Ариан, мъжът, председателстващ събранието, приключваше уводната си реч.

— Честно казано, Америка ни е трън в очите. Поне засега. — Той сви ръка в юмрук. — На крачка сме от целта. Открихме друг начин.

Той им изложи подробно плана.

— По принцип това ще ни подложи на голямо напрежение, мен и останалите американци тук, но съм напълно убеден, че с новия план ще постигнем повече, отколкото вече бяхме постигнали, преди Джейсън Борн да ни попречи.

Той каза още няколко думи в заключение и обяви почивка.

Докато останалите излизаха, Ел-Ариан повика по вътрешната уредба Марлон Етана, най-способния и съответно влиятелен оперативен агент на организацията.

— Надявам се, че смятате да очистите Борн — обърна се Етана към шефа си. — Той уби нашите хора в Мароко. Заради него загина и обичаният от всички ни Идир Сифакс.

— Забрави за Борн — усмихна се Ел-Ариан. — Целта ти е Джалал Есай. След като ни предаде, той ни причини доста неприятности. Искам да го намериш и да го премахнеш.

— Но намесата на Борн ни струва шанса да открием златото на цар Соломон.

— Защо ми припомняш нещо, което така или иначе знам? — смръщи се Ел-Ариан.

— Искам да го убия — сви ръка в юмрук Етана.

— И да дадеш възможност на Есай да ни нанесе още по-големи щети? — Той постави ръка върху рамото му. — Имай ни доверие, Марлон. Изпълни мисията си. Не забравяй за господството. Организацията разчита на теб.

Етана кимна и излезе от стаята, без да се обръща назад.

В обезшуменото помещение настъпи тишина. Скара наруши мълчанието.

— Пет минути — обяви тя, без да гледа часовника си.

Ел-Ариан кимна и пристъпи към северния прозорец. Загледа се в широката улица и дребните фигурки на хората долу. Учен по душа, професор по археология и древни цивилизации, той излъчваше някакво почти царствено достолепие.

— Ще се получи — почти сам на себе си каза той.

— Няма начин да не се получи — увери го Скара, заставайки до него.

— Цвят?

— Черен. „Ситроен“. — Усещаше дъха й върху рамото си. Парфюмът й странно ухаеше на канела с някакъв горчив примес — може би препечен бадем. — След три минути от него няма да остане и следа.

Ел-Ариан кимна механично. Познатата тръпка, която изпитваше от близостта й, все още го караше да се чувства малко неловко. За миг през ума му пробягна мисълта за съпругата и децата му.

— Как ще се казвам утре?

Той се извърна, извади дебел пакет от джобчето на сакото си и го постави в протегнатата й ръка.

Скара го отвори. Вътре намери паспорт, описание на новата си самоличност, първокласен билет с отворена дата за връщане, кредитни карти и три хиляди долара.

— Маргарет Пенрод — прочете тя името в паспорта.

— Маги — поправи я Ел-Ариан. — Наричат те Маги. — Той наклони глава и отново се загледа в улицата долу. — Пише го в описанието.

— Ще го науча наизуст, докато летим през нощта със самолета.

— Ето го Лоран — посочи с нескрито вълнение Ел-Ариан с пръст фигурата в тъмен костюм, която излизаше от сградата.

Скара извади евтин мобилен телефон, набра номера на Лоран и даде предварително уговорения сигнал. Ел-Ариан вече беше започнал да брои наум. Лоран потрепна, извади телефона си и погледна екрана.

— Какво прави? — попита Ел-Ариан.

— Нищо — успокои го Скара. — Сигурно е усетил вибрация.

— Не би трябвало — намръщи се Ел-Ариан.

Скара сви рамене.

— Може ли да направи нещо?

— Не.

С периферното си зрение долови появата на черния ситроен и премести погледа си върху колата.

— Да не би да се обажда на някого? — изви врат той.

— Няма от какво да се притеснявате — вдигна стройните си рамене Скара.

В следващия миг спокойствието й му стана ясно. Ситроенът блъсна Лоран така силно, че тялото на мъжа излетя почти на три метра във въздуха. Той падна на земята, остана там неподвижен няколко минути и после за тяхно изумление припълзя до тротоара.

Колата сви рязко, десните й гуми минаха през главата му, после потегли с пълна газ и докато минувачите се усетят и се втурнат към местопроизшествието, от нея не беше останала и следа.

Корелос се разшава и се опита да се освободи. Борн усети как тялото му се напряга и той се подготвя за момента, в който си мислеше, че ще може да го изненада.

— Това е моментът — каза той. — Друг няма да има.

Джалал Есай кимна, но Борн видя в очите му изгаряща омраза. Преди години го изпратиха в къщата на Есай да вземе един лаптоп. За човек като Есай нямаше по-голямо престъпление от това да влезеш в дома, където живее семейството му. Беше си истинска дилема — не можеше да прости на Борн и все пак трябваше да загърби враждата, ако искаше да постигне целта си. На Борн никак не му се щеше да изпадне някога в подобно положение.