Робърт Лъдлъм - Господството на Борн

Ставаше въпрос за група изпълнени с омраза към Сталин етнически мюсюлмани, доведени от нацистите от Съветския съюз в Германия по време на Втората световна война. Преминали обучение в есесовските части, те били изпратени на Източния фронт, където се сражавали ожесточено срещу бившата си родина. Понеже имали влиятелни приятели сред нацистката върхушка, през последните дни на войната ги изтеглили от фронта и ги изпратили на сигурно място, по-далеч от съюзническите войски. Години по-късно, разпръснати, но не и забравени, те се събрали отново в джамия в Мюнхен, градът, който по онова време вече се бил превърнал в едно от основните средища на ислямския фундаментален тероризъм.

— Имал съм си работа с тях — потвърди Борн. — Но от две години не подават никакви признаци на живот — не издават манифести, не извършват терористични актове. Сякаш потънаха вдън земя.

— Такава е волята на Аллаха — произнесе се Есай. — Усещам го в сърцето си. — Той избърса чело с опакото на ръката си. Беше свикнал на жега, но не и на влага. — Както и да е, след като понесе редица поражения, включително и от вашата ръка, Черния легион е обърнал вниманието си, така да се кажа, навътре. — Той се огледа наоколо, сякаш преценяваше на какво разстояние се намират Корелос и войниците му. — От десетилетия висши служители от мюнхенската джамия държат под око „Северий Домна“. Те виждат в организацията директна заплаха, тъй като, както знаете, крайната им цел е да установят господството на исляма над западния свят. Именно те стоят зад постоянния приток на мюсюлмани към Западна Европа и ги настройват да искат повече права, повече власт и влияние в местното управление. Преди имаха само двама или трима свои представители в „Северий Домна“. Днес обаче са мнозинството. Ел-Ариан е също техен човек. А „Северий Домна“ има много по-широко глобално влияние, отколкото тяхната организация, и съответно представлява най-сериозната заплаха за световния мир, пред която сме били изправени.

Борн се замисли.

— Вие имате семейство, Есай. Играете много опасна игра.

— Така е, господин Борн, и вие най-добре го знаете. — По лицето му се разля усмивка. — Само че жребият е хвърлен и решението е взето. Няма да мога да живея със себе си, ако не предприема нищо и не се опитам да спра „Северий Домна“. — В очите му пламна огън. — Организацията трябва да бъде спряна, господин Борн. Нямаме друг избор — нито вие, нито аз, нито страната ви.

Борн видя омразата в очите му и я долови в гласа му. Есай беше човек със строги принципи, непоколебим дух, смела душа и бърз ум. За пръв път Борн изпита някакво чувство на респект към него. И отново се сети как бе влязъл неканен в дома му. Беше сигурен, че Есай никога няма да му го прости.

— Имам усещането, че не разполагаме с много време, за да открием какъв е новият план на „Северий Домна“ — обади се събеседникът му.

Помежду, им отново настъпи мълчание, нарушавано само от жуженето на насекомите, квакането на дървесните жаби и шума от крилата на прилепите из върховете на дърветата.

Есай стана и се отдалечи на няколко крачки от лагера. С известно закъснение Борн го последва.

— Имам четири деца — каза мъжът след дълго мълчание. — Вече са три всъщност. Дъщеря ми почина.

— Моите съболезнования.

— Случи се преди цяла вечност. — Есай прехапа устни, сякаш се чудеше дали да продължи. — Беше своенравно дете, а както можете да си представите, това не е най-положителното качество у една мюсюлманка. Когато беше малка, успявах да я контролирам, но после дойде моментът, в който тя се опълчи. Три пъти бяга от къщи. Първите два пъти успях да я върна — беше само на четиринадесет години. Четири години по-късно обаче отново избяга с един иранец. Представяте ли си?

— Можело е да бъде и много по-лошо — отвърна Борн.

— Не — възрази Есай, — по-лошо от това нямаше как да бъде. — Той започна да бели кората на едно дърво, забивайки дългите си закривени нокти в него. — Момчето беше сгодено. Отведе я със себе си у дома, в Иран. Не ме питайте защо — до ден-днешен не знам отговора.

— Може би наистина я е обичал.

— Какво ли не вършат хората… — поклати глава Есай. Не довърши изречението си, но ноктите му не спираха да дращят по дървото. После си пое дълбоко въздух и когато го изпусна от дробовете си, от устата му се изля порой от думи.

— Разбира се, случи се неизбежното. Разделили ги с дъщеря ми и я затворили. Смятали да я убият с камъни, представяте ли си? Варвари, иранци!