Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

Девра се премести, щом Аркадин седна зад волана. Пред луната се бяха струпали облаци и хвърляха плътна сянка върху пътя, докато минаваха планинския проход. Нямаше други коли; фаровете на колата бяха единствената светлина. Най-после луната се надигна от облачната си постеля и светът, който ги обграждаше, се окъпа в зловеща синкава светлина.

— В такива моменти ми липсва моят американец — каза замислено Девра с глава, облегната назад. — Той беше от Калифорния. Много обичах да ми разказва за сърфа. Боже, какъв странен спорт. Американски. И си представях колко е хубаво да живееш в земя, огряна от слънцето, да караш открити коли по безкрайни магистрали и да плуваш, когато си поискаш.

— Американската мечта — раздразнено каза Аркадин.

Тя въздъхна.

— Толкова исках да ме вземе със себе си, когато тръгваше.

— Моят приятел Миша искаше да го взема с мен — каза Аркадин. — Но това беше много отдавна.

Девра обърна глава към него.

— Ти къде отиде?

— В Америка. — Той се позасмя. — Но не в Калифорния. За Миша нямаше значение къде; той беше побъркан по Америка. Затова не го взех. Отиваш някъде да работиш, обикваш мястото и вече не ти се работи. — Той млъкна за момент и се концентрира върху един остър завой. — Аз, разбира се, не му го казах. — Никога не бих наранил Миша по такъв начин. И двамата сме израснали в бедни квартали, знаеш как е. Тоест имахме ужасно тежък живот. Толкова пъти ме бяха пребивали, че вече не ги броях. Тогава се намеси Миша. Той беше по-едър от мен, но това нямаше значение. Той ме научи как да използвам нож — не само как да намушквам, но и как да го мятам. После ме заведе при един свой познат, мършав, дребен човек, нямаше грам сланина по себе си. Докато мигна и той ме събори по гръб с такава сила, че очите ми се насълзиха от болка. Дъх не можех да си поема. Миша ме попита искам ли да се науча да правя същото и аз казах: „Мамка му, къде да се запиша?“

Заслепиха ги фаровете на приближаващ камион. Аркадин намали, докато камионът изтрополи покрай тях.

— Миша е най-добрият ми приятел, всъщност единственият ми приятел. — Не знам какво ще правя без него.

— Ще се запозная ли с него, когато ме върнеш в Москва?

— Той сега е в Америка — отвърна Аркадин. — Но ще те заведа в неговия апартамент, където временно живея. Намира се на „Крайбрежна Фрунзенская“. От всекидневната се вижда паркът „Горки“. Гледката е много красива. — В миг помисли за Гала, която още беше в апартамента. Знаеше как да я изгони; изобщо нямаше да е проблем.

— Сигурна съм, че ще ми хареса — каза Девра. За нея беше облекчение да го чуе, че говори за себе си. Окуражена от бъбривото му настроение, тя продължи: — Какво работеше в Америка?

И пак от нищото настроението му изчезна. Аркадин натисна спирачките и колата спря.

— Ти карай — каза той.

Девра вече беше свикнала с неговите внезапно променящи се настроения, но проследи как заобикаля предницата на колата. Тя се прехвърли зад волана. Той затръшна задната врата и Девра включи на скорост, като се чудеше каква чувствителна точка е докоснала този път.

Продължиха пътя надолу по планинския склон.

— Съвсем скоро ще излезем на магистралата — каза тя, за да разсее все по-тегавото мълчание. — Нямам търпение да се пъхна в топло легло.

Неизбежно дойде момент, в който Аркадин пое инициативата с Марлийн. Случи се, когато тя спеше. Той се промъкна по коридора до вратата й. За него беше детска игра да отключи бравата само с една тел, увита около корка на бутилка шампанско, което Икупов беше поднесъл на вечеря, разбира се, понеже беше мюсюлманин, самият Икупов не опита алкохола, но Аркадин и Марлийн нямаха такива ограничения. Аркадин беше предложил сам да отвори шампанското и когато приключи, скри телта в шепата си.

Стаята миришеше на нея — на лимони и мускус, комбинация, която предизвикваше раздвижване под корема му. Луната беше кръгла и ниско над хоризонта. Сякаш Бог я притискаше между дланите си.

Аркадин стоеше неподвижно, заслушан в дълбокото, равномерно дишане на Марлийн и от време на време улавяше съвсем леко похъркване. Завивките на леглото прошумоляха, щом тя се обърна на дясната си страна, с гръб към него. Той изчака дишането й да се успокои и тогава отиде до леглото. Качи се и коленичи над нея. Луната осветяваше лицето и рамото й, вратът й беше в сянка, затова му се стори, че вече я е обезглавил. По някаква причина тази гледка го обезпокои. Опита се да диша дълбоко и леко, но тревожното видение стегна гърдите му и така го зашемети, че той почти изгуби равновесие.