Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

— Виждам, нямате багаж — каза Баронов на английски със силен акцент. Беше жилав и свръхактивен като джак ръсел териер. Разбута с лакти тълпата таксиметрови шофьори, които си съперничеха за пътници. Те бяха групичка с тъжни очи, от малцинствата на кавказците, азиатците и други подобни, чийто етнос им пречеше да си намерят свястна работа с подобаващо заплащане в Москва.

— Ще се погрижим за това по пътя към града. Ще имате нужда от подходящи дрехи за московската зима. Днес времето е меко, минус два градуса.

— Това ще е крайно полезно — отвърна Борн на перфектен руски.

Рунтавите вежди на Баронов се повдигнаха от изненада.

— Говорите като местен, господин Борн.

— Имах отлични инструктори — лаконично каза Борн.

Сред блъсканицата на летището той изучаваше потока от пътници, отбелязваше тези, които се мотаеха до някой продавач на вестници или пред безмитен магазин, и онези, които изобщо не помръдваха. Още щом се появи в терминала, изпитваше неизменното чувство, че някой го наблюдава. Разбира се, навсякъде имаше видеокамери, но особеното потръпване в тила, което се беше развило през годините полеви операции, беше непогрешимо. Някой го следеше. Този факт беше и тревожен, и успокоителен — щом вече си имаше опашка, значи някой знаеше, че по план трябва да пристигне в Москва. АНС може да е проследила докладите на заминаващите полети от Ню Йорк и да е взела името му от „Луфтханза“; нямаше време да се заличи от списъка. Поглеждаше с разсеян туристически поглед, защото нямаше намерение да уведомява наблюдателя си, че го е разкрил.

— Следят ме — каза Борн, щом седна в хриптящата лимузина „Зил“ на Баронов. Бяха на автострада М10.

— Няма проблеми — отвърна Баронов, сякаш беше свикнал да го следят през цялото време. Той дори не попита кой го следи. Борн си спомни обещанието на професора, че Баронов няма да му се бърка.

Борн разгледа пакета, който Баронов му даде. Включваш нов документ за самоличност, ключ и номера на кутията, да изтегли пари от трезора в Московската банка.

— Трябва ми план на банковата сграда — каза Борн.

— Няма проблем — Баронов излезе от М10. Сега Борн беше Фьодор Иванович Попов, служител от средно ниво в „Газпром“ — огромният, управляван от държавата, енергиен конгломерат.

— Доколко този документ за самоличност ще издържи проверка? — попита Борн.

— Не се безпокойте — ухили се Баронов. — Професорът има приятели в „Газпром“, които знаят как да ви защитят, Фьодор Иванович.

Антъни Прауис полагаше големи усилия, за да държи овехтелия зил под око, но нямаше да го изгуби, каквито и маневри да предприемаше шофьорът, за да избяга. Чакаше Борн да пристигне на „Шереметиево“ през граничния контрол. Генерал Кендъл беше му изпратил на мобилния актуална снимка от наблюдение на Борн. Снимката беше зърниста и двуизмерна заради използвания дълъг телескопичен обектив, но беше в близък план; Прауис нямаше как да не разпознае Борн при пристигането.

За Прауис следващите няколко минути бяха решаващи. Не си правеше илюзии, че Борн може да не го забележи; следователно в кратките мигове, докато обектът му още не се е ориентирал, той трябваше да запомни всяко характерно движение, без значение какво е то. От опит знаеше, че тези малки наблюдения ще се окажат безценни, когато дойде времето да прихване обекта и да го обезвреди.

Прауис не беше чужденец в Москва. Беше роден тук в семейство на британски дипломат и жена му, културен аташе. Докато не стана на петнайсет години, Прауис не разбираше, че работата на майка му е за прикритие. Тя всъщност беше шпионин на МИ-6, тайните служби на Нейно величество. Четири години по-късно майката на Прауис се компрометира и МИ-6 тайно ги изведе от страната. Тъй като тя вече беше издирвана жена, семейство Прауис беше изпратено в Америка, за да започне нов живот с ново фамилно име. Заплахата се беше загнездила толкова дълбоко в Прауис, че той всъщност забрави как се наричаха някога. Сега беше просто Антъни Прауис. Щом натрупа престижни университетски дипломи, той кандидатства в АНС. От мига, в който беше открил, че майка му е шпионин, вече искаше само това. Никакви молби на родителите му не успяха да го разубедят. Заради лекотата, с която усвояваше чужди езици, и познанията му за други култури АНС го изпрати в чужбина — първо на Африканския рог, за да се обучи, а после в Афганистан, където се свърза с местните племена, сражаващи се с талибаните в суровите планински местности. Беше корав мъж, не му бяха чужди лишенията, нямаше страх от смъртта. Знаеше стотици начини как да се убие човешко същество. В сравнение с това, което беше преживял през последните деветнайсет месеца, това задание щеше да е фасулска работа.