Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

Седна в леглото, спусна крака от влажното, разхвърляно легло и потърка с длани грубото си лице. Рамото му пулсираше. Беше подуто и пареше.

Тъкмо се пресягаше към дръжката на вратата, когато тя се отвори. На прага стоеше Девра с хартиен плик в ръка.

— Липсвах ли ти? — каза тя с язвителна усмивка. — Виждам го изписано на лицето ти. Мислил си, че съм офейкала.

Тя влезе вътре и с ритник затвори вратата. Без да мигат, очите й срещнаха неговите. Ръката й стисна лявото му рамо нежно, но достатъчно здраво, за да му причини болка.

— Донесох кафе и пресни кифлички — спокойно каза тя. — Не се отнасяй грубо с мен.

Аркадин я погледна свирепо. Болката не значеше нищо за него, но предизвикателството на Девра го вбеси. Той беше прав. У нея имаше нещо много повече, отколкото личеше на повърхността.

Той се отпусна, тя също.

— Знам коя си. Не Филя е бил куриерът на Пьотър. А ти.

По лицето й пробягна язвителна усмивка.

— Чудех се колко време ти трябва да се сетиш. — Девра остави картонените чашки за кафе и подреди кифличките върху празния плик. Извади малка торбичка с лед и я хвърли към него.

— Още са топли. — Тя отхапа една и замислено започна да дъвче.

Аркадин сложи леда върху рамото си и изпита облекчение. Погълна своята кифличка на три хапки. После изля горещото кафе в гърлото си.

— Предполагам, че после ще сложиш дланта си над открит пламък. — Девра поклати глава. — Мъже.

— Защо си още тук? — попита Аркадин. — Можеше просто да избягаш.

— И къде да отида? Застрелях един от хората на Пьотър.

— Сигурно имаш приятели.

— На никого не мога да се доверя.

Което значеше, че вярва на него. Инстинктът му подсказваше, че не лъже за това. Беше измила тежкия пласт спирала, който се беше разтекъл и размазал предната нощ. Странно, но така очите й изглеждаха дори още по-големи. Сега по лицето й имаше руменина, след като беше изтрила белия театрален грим.

— Ще те заведа в Турция — каза тя. — В малък град на име Ескишехир. Там изпратих документа.

От това, което Аркадин знаеше, Турция — древната врата между Изтока и Запада — идеално се връзваше.

Торбичката с лед се изхлузи, когато Аркадин я дръпна за предницата на блузата. Макар че от рязкото движение рамото го заболя, това изобщо не му направи впечатление. Отиде до прозореца и широко го отвори. Връхлетяха ги уличните звуци на ранната утрин. Той я надвеси през прозореца така, че главата и торсът й излязоха навън.

— Какво ти казах, ако ме лъжеш?

— Сега най-добре да ме убиеш — каза тя с гласа на малкото момиченце. — Няма да търпя повече униженията ти.

Аркадин я издърпа обратно в стаята и я пусна.

— Какво ще направиш — каза той самодоволно. — Ще скочиш през прозореца?

Тя спокойно се приближи до прозореца и седна на перваза, като го гледаше през цялото време. Аркадин я сграбчи за краката и я изтегли от ръба.

Стояха, впили погледи един в друг, дишаха ускорено, сърцата им изпомпваха твърде много адреналин.

— Вчера, докато бяхме на стълбата, ти ми каза, че няма много за какво да живееш — каза Девра. — Това се отнася до голяма степен и за мен. Така че ние и двамата сме сродни по душа и нямаме нищо, освен другия.

— Откъде да знам, че следващото звено от веригата е Турция?

Девра отметна косата си от лицето.

— Уморих се да те лъжа — каза тя. — Сякаш лъжа себе си. Какъв е смисълът?

— На думи е лесно.

— Тогава ще ти го докажа. Когато стигнем в Турция, ще те заведа при документа.

Като се опитваше да не мисли прекалено за това, което е казала, Аркадин кимна в знак на признателност към тяхното неловко примирие.

— Повече няма да те докосна с пръст.

„Освен, за да те убия“, помисли си той.

Художествената галерия „Фриър“ се намираше откъм южната страна на Националната алея, на запад граничеше с Вашингтонския монумент, а на изток — с Отражателното езеро, вход към необятната сграда на Капитолия. Намираше се на ъгъла на алея „Джеферсън“ и Дванадесета улица, близо до западния край на алеята.

Сградата, флорентински ренесансов палат, облицован с гранит от Стоуни Крийк, Кънектикът, е била поръчана от Чарлс Фриър, за да приюти огромната му колекция от близкоизточно и източноазиатско изкуство. Главният вход на северната страна на сградата, където трябваше да се състои срещата, беше оформен с три арки, подчертани с дорийски пиластри, които обграждаха централната лоджия. Тъй като архитектурата му беше обърната навътре, много критици смятаха, че фасадата е твърде неприветлива, особено когато се сравняваше с разкоша на близката Национална художествена галерия.