Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

След като се увери, че за момента улицата е чиста, той се отдръпна от прозореца навътре в стаята.

— Майка ми умря мъчително — каза той. — Убиха я, зверски я пребиха и я оставиха в един килер да я глозгат плъховете. Поне така ми каза следователят.

— Къде беше баща ти?

Аркадин сви рамене.

— Кой знае? По това време кучият му син може да е бил в Шанхай, а може и да е бил мъртъв. Майка ми каза, че е бил от търговския флот, но аз силно се съмнявам. Тя се срамуваше, че е забременяла от абсолютно непознат.

Девра, която беше седнала върху разпраната облегалка на дивана, каза:

— Гадно е да не знаеш корените си, нали? Сякаш вълните винаги са те подмятали. Никога няма да познаеш своя дом, дори и да попаднеш на него.

— Моят дом — с усилие каза Аркадин. — Аз никога не мисля за него.

Девра улови нещо в гласа му.

— Но би искал, нали?

Той доби сърдито изражение. Провери отново улицата с обичайното усърдие.

— Какъв е смисълът?

— Защото като знаем кои са корените, можем да разберем кои сме. — Тя леко се удари в гърдите с юмрук. — Миналото ни е част от нас.

Аркадин се почувства така, сякаш го беше убола с игла. Във вените му бликна отрова.

— Моето минало е остров, от който отдавна съм отплувал.

— Няма значение, то още е с теб дори и да не го осъзнаваш — отвърна тя с такава енергия, сякаш дълго бе премисляла това. — Не можем да избягаме от миналото, независимо от усилията, които правим.

За разлика от него тя, изглежда, имаше силно желание да говори за миналото си. На него това му се стори любопитно. Дали Девра не мислеше, че тази тема е обща за тях? Ако е така, той трябваше да я запази, за да поддържа непрекъсната връзка с нея.

— Ами твоят баща?

— Тук съм родена, тук израснах. — Тя се загледа в ръцете си. — Баща ми беше корабен инженер. Изхвърлиха го от корабостроителницата, когато руснаците я конфискуваха. После една нощ дойдоха за него, казаха, че ги шпионирал, предавал техническа информация за корабите им на американците. Повече не го видях. Но руският служител от държавна сигурност си хареса майка ми. Когато й се насити, се захвана с мен.

Аркадин лесно можеше да си представи.

— Как свърши всичко?

— Един американец го уби. — Тя вдигна поглед към него. — Грозна ирония, защото този американец беше шпионин, пратен да заснеме руския флот. Когато американецът изпълни задачата си, трябваше да се върне в родината си. Но остана. Грижеше се за мен, гледаше ме, докато оздравея.

— Ти естествено се влюби в него.

Тя се засмя.

— Ако бях героиня в роман, със сигурност. Но той беше толкова мил с мен; бях му като дъщеря. Плаках, когато си замина.

Аркадин откри, че е смутен от изповедта й. За да се разсее, той огледа съсипания апартамент още веднъж.

Девра предпазливо го издебна.

— Хей. Умирам от глад.

Аркадин се засмя.

— Май важи за двамата.

Орловият му поглед пак обходи улицата. Този път, щом пристъпи встрани на прозореца, той настръхна. Една кола се приближи и спря пред блока. Разтревожена от внезапното напрежение в тялото му, Девра се приближи до прозореца зад Аркадин. Вниманието му беше привлечено от факта, че макар двигателят още да работеше, всички светлини бяха угасени. От колата излязоха трима мъже и се насочиха към входа. Беше крайно време да се махат.

Той се дръпна от прозореца.

— Тръгваме. Веднага.

— Хората на Пьотър. Нямаше как да не ни намерят.

За голяма изненада на Аркадин тя не възрази, когато той я избута навън от апартамента. Коридорът вече отекваше от ритъма на тежките обувки върху бетонния под.

Борн установи, че болката е неприятна, но не чак нетърпима. През живота си беше преживявал много по-лоши неща от одрана кожа на петата. Докато следваше професора надолу по металните стълби към мазето, си помисли, че не може да имаш абсолютна увереност, когато става дума за хора. Винаги е предполагал, че животът на Спектър е подреден, порядъчен, еднообразен и спокоен, ограничен в измеренията на университетското градче. Всичко това беше далеч от истината.

На половината път стълбата се превърна в каменни стъпала, изтъркани от десетилетия ползване. Пътя им направляваше изобилна светлина, идваща отдолу. Влязоха в добре устроено мазе с подвижни стени, които преграждаха нещо като офис клетки, всички с лаптопи, прикрепени към високоскоростни модеми. Навсякъде пред тях работеха хора.

Спектър спря при последната клетка, където млад мъж, изглежда, декодираше текст, течащ върху компютърния му екран. Когато видя Спектър, младият мъж извади лист хартия от принтера и му го даде. Професорът го зачете и настроението му веднага се промени. Макар по лицето му да се четеше безразличие, тялото му стана някак напрегнато.