Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

— Баща ми беше заловен, защото планираше да свали водача на една организация. Наричат се Източното братство.

— Източното братство не пледира ли за мирно интегриране на мюсюлманите в западното общество?

— Това е официалната им позиция, така е, и публикациите им ще те накарат да повярваш в това. — Спектър остави чашата си. — Всъщност това изобщо не е истина. Аз ги познавам като Черния легион.

— Значи Черният легион накрая е решил да се заеме с вас.

— Само да беше толкова просто. — Той млъкна, щом чу дискретно почукване на вратата. — Влез.

Младият мъж, който беше изпратен с поръчка, влезе с широки крачки. Носеше кутия за обувки, която сложи пред Борн.

Спектър махна с ръка.

— Моля.

Като свали крака си от масата, Борн отвори кутията. Вътре имаше чифт много елегантни италиански мокасини, както и чифт чорапи.

— Лявата е с половин номер по-голяма, за да се побере превръзката, която ще пази петата ви — каза на немски младежът.

Борн обу чорапите и се пъхна в обувките. Пасваха му идеално. Като видя това, Спектър кимна към младия мъж, който се обърна и без нито дума повече напусна стаята.

— Говори ли английски? — попита Борн.

— О, да. Когато има нужда. — На лицето на Спектър цъфна дяволита усмивка. — А сега, скъпи ми Джейсън, се питаш защо той говори немски, щом е турчин.

— Предполагам, защото вашата мрежа се простира в много страни, включително и Германия, която също като Англия е развъдник на мюсюлманска терористична дейност.

Спектър се усмихна по-широко.

— Ти си като скала. Винаги мога да разчитам на теб. — Той вдигна показалец. — Но все пак има и друга причина. Има общо с Черния легион. Ела. Ще ти покажа нещо.

Филя, севастополският куриер на Пьотър, живееше в квартал от порутени жилища, останали от дните, в които Съветският съюз беше прекроил града в огромна казарма, за да подслони военноморския си контингент. Апартаментът, застинал във времето от седемдесетте, носеше всичкия чар на камера за замразено месо.

Аркадин отвори вратата с ключа, който беше намерил в джоба на Филя. Бутна Девра през прага и влезе вътре. Светна лампата и затвори вратата след себе си. Тя не искаше да идва, но нямаше право на глас, както и нямаше думата да му помогне да извлече трупа на Филя през задната врата на нощния клуб. Оставиха го подпрян на края на алеята, на стена, просмукана с незнайни секрети. Аркадин изля съдържанието на наполовина празна евтина водка върху Филя, после стисна пръстите му около гърлото на бутилката. Филя се превърна в един от многото пияници в града, чиято смърт при неизяснени обстоятелства ще бъде регистрирана от безрезултатната, претоварена бюрократична машина.

— Какво търсиш? — Девра застана по средата на всекидневната, като гледаше как Аркадин методично претърсва. — Какво си мислиш, че ще намериш? Документът? — Смехът й беше нещо като пискливо свирукане. — Заминал е.

Аркадин вдигна очи от кашата, в която автоматичният му нож беше превърнал възглавниците от дивана.

— Къде?

— Далеч от твоите ръце, това е сигурно.

Аркадин затвори ножа си и прекоси пространството между двамата с една широка крачка.

— Мислиш ли, че това тук е шега или пък си играем на някаква игричка?

Горната устна на Девра се сгърчи.

— Сега ще ме нараниш ли? Повярвай, нищо, което можеш да направиш, не е по-лошо от това, което вече ми е сторено.

Кръвта заблъска във вените на Аркадин и той се спря, за да обмисли думите й. Онова, което казваше, вероятно бе истина. Бог бе изоставил много украинци под съветския ботуш. Аркадин трябваше да възприеме съвсем друга тактика.

— Няма да те нараня, макар че си с противниците. — Той се завъртя кръгом и седна на един стол с дървени облегалки. Облегна се назад и прокара пръсти през косата си. — Виждал съм много гадости — излежал съм две присъди в затвора. Мога да си представя системното скотско отношение, което си търпяла.

— И аз, и майка ми, мир на праха й.

Светлините от фарове на преминаващи коли блеснаха за кратко в прозорците, после се стопиха. На улицата мързеливо излая куче. С бурен скандал отминаха двама души. Вътре в занемарения апартамент от неравномерната светлина на лампите, с накъсани или килнати сенки, Девра изглеждаше ужасно уязвима, като дребничко дете. Аркадин стана, силно се протегна, разходи се до прозореца и погледна към улицата. Очите му улавяха и най-дребната сянка, всеки проблясък на светлина, независимо колко кратка или слаба беше тя. Рано или късно хората на Пьотър щяха да го последват; беше нещо неизбежно, което двамата с Икупов обсъдиха, преди да тръгне от вилата. Икупов предложи да изпрати двама здравеняци да се спотайват в Севастопол, в случай че има нужда от тях, но Аркадин отказа, обясни, че предпочита да работи сам.