Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

— Това беше моя идея, Ашер. — След като беше подпрял гърба си на седалката, бузите на Икупов започнаха да си възвръщат малко цвят.

— Значи използва Пьотър. Как наричаше сина ми? О, да, безполезна брадавица върху задника на съдбата, така беше, нали?

— Той беше безполезен, Ашер. Интересуваше го само да се чука и да се друса. Беше ли отдаден на каузата, знаеше ли изобщо какво значи тази дума? Съмнявам се, както и ти.

— Ти го уби, Семьон.

— А ти ликвидира Илиев.

— Мислех, че си променил своето решение — каза Север. — Допуснах, че си го пратил след Борн, за да ме разкриеш, да си осигуриш предимство, като му разкажеш за мишената в Лонг Бийч. Не ме гледай така. Толкова ли е странно? В края на краищата, били сме врагове по-дълго, отколкото сме били съюзници.

— Станал си параноик — каза Икупов, макар че тогава беше изпратил своя заместник, за да разкрие Север. Временно беше изгубил вяра в плана на Север, накрая беше почувствал, че рисковете за всички тях са твърде големи. Още от самото начало беше спорил със Север да не замесва Борн в играта, но се беше примирил, когато Север възрази, че рано или късно ЦРУ ще включат Борн в играта. „За нас е много по-добре да ги изместим, сами да въвлечем Борн“, беше казал Север в заключение на спора и това беше сложило точка до този момент.

— И двамата сме станали параноици.

— Тъжен факт — каза Икупов, като изпъшка от болка. Беше вярно: тяхната най-голяма сила, да работят заедно, без някой и в двата лагера да знае за това, беше също и слабо място. Защото техните режими на управление привидно се противопоставяха един на друг, защото отмъстителят на Черния легион в действителност беше неговият най-близък съюзник, всички други потенциални съперници се отдръпваха и оставяха Черния легион да функционира, без да се намесват. Въпреки това действията, които и двамата мъже понякога бяха длъжни да предприемат заради външния облик, причиняваха подсъзнателна разруха на доверието между тях.

Икупов усещаше, че нивото на недоверие между тях е достигнало връхната си точка и все пак се стремеше да го тушира.

— Пьотър се самоуби… и всъщност аз само се защитавах. Ти знаеше ли, че е наел Аркадин да ме убие? Какво според теб трябваше да направя?

— Имаше други варианти — отвърна Север. — Но твоето чувство за справедливост е око за око. За мюсюлманин носиш у себе си голяма доза от еврейския Стар завет. И сега излиза, че тъкмо тази справедливост ще се обърне срещу теб. Аркадин ще те убие, ако успее да се докопа до теб. — Север се разсмя. — Аз съм единственият, който може да те спаси сега. Каква ирония, нали? Ти убиваш сина ми, а сега аз владея живота и смъртта ти.

— Всеки от нас винаги е владял живота и смъртта на другия. — Икупов още се бореше да постигне равноправие в разговора. — Имаше жертви и от двете страни — непростими, но необходими. Колкото повече се променят нещата, толкова повече си остават същите. С изключение на Лонг Бийч.

— Точно там е проблемът — каза Север. — Току-що се връщам от разпита на Артур Хойзер, нашия вътрешен човек. Като такъв той беше следен от моите хора. По-рано днес се е уплашил от плана; срещнал се е с член на „Блек Ривър“. Отне ми известно време да го убедя да говори, но накрая пропя. Казал е на онази жена — Мойра Тревър — за дефекта в софтуера.

— Значи в „Блек Ривър“ знаят.

— Дори и да знаят — отвърна Север, — не правят нищо по въпроса. Хойзер ми каза също, че са се оттеглили от „Некст Джен“. „Блек Ривър“ вече не се грижи за тяхната безопасност.

— А кой?

— Няма значение — каза Север. — Проблемът е, че танкерът е на по-малко от един ден път от крайбрежието на Калифорния. Моят програмист е на борда и на място. Въпросът сега е дали тази агентка на „Блек Ривър“ ще действа на своя глава.

Икупов се навъси.

— Защо да го прави? Познаваш „Блек Ривър“ толкова добре, колкото и аз, те работят в екип.

— Вярно е, но тази Тревър досега трябваше да е на следващата си задача, а моите хора ми казват, че още е в Мюнхен.

— Може би има някакво свободно време.

— А може би — отбеляза Север — ще действа по информацията, която Хойзер й даде.

Приближаваха летището и с известно затруднение Икупов каза:

— Единственият начин да се разбере, е да проверим дали е в самолета на „Некст Джен“, който пренася свързващото звено за терминала. — Той леко се усмихна. — Изглеждаш изненадан, че знам толкова много. И аз си имам шпиони и за много от тях ти нищо не знаеш. — Той изпъшка от болка, докато ровеше под палтото си. — Беше адресирано до мен, но явно не мога да намеря телефона си. — Той се огледа. — Трябва да е паднал от джоба ми, когато твоят шофьор ме замъкваше в колата.