Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

А после се чу да казва:

— Ами ако съм песимист?

Питър Маркс намери Родни Фиър, шеф на полевата поддръжка, да яде купа мидена яхния от Нова Англия в кафенето на ЦРУ. Фиър вдигна поглед и даде знак на Маркс да седне. Питър Маркс беше повишен до шеф на операциите, след като злощастният Роб Бат беше изхвърлен като къртица на АНС.

— Как е? — попита Фиър.

— Как мислиш, че е? — Марк се настани на стола срещу Фиър. — Преглеждам всички, свързани с Бат, за каквото и да е петно от АНС. Това е обезсърчаваща и разстройваща работа. А при теб?

— Може би и при мен е също толкова изтощително. — Фиър поръси яхнията си със солени бисквитки. — Давах сведения на новата директорка за всичко — от полевите агенти до фирмата за почистване, която ползваме вече двайсет години.

— Мислиш ли, че тя ще се справи?

Фиър знаеше, че тук трябва да внимава.

— Едно ще кажа за нея: тя е педантична в детайлите. Няма камък, който да не е обърнала. Не оставя нищо на случайността.

— Звучи успокоително. — Маркс завъртя една вилица между палеца и другите си пръсти. — Само още една криза ни липсва. Ще се радвам да има човек, който да изправи тоя килнат кораб.

— Точно така се чувствам и аз.

— Причината, поради която съм тук — каза Маркс, — е, че имам проблем със състава. Изгубих някои хора поради износване. Разбира се, това е неизбежно. Надявах се да поема някои от добрите вербувани, които завършиха програмата, но те отидоха в „Тифон“. Нуждая се от краткосрочно подкрепление.

Фиър сдъвка в устата си парченца песъчливи миди и меки кубчета картофи. Той беше пренасочил тези новаци към „Тифон“ и оттогава чакаше Маркс да отиде при него.

— Как да ти помогна?

— Искам няколко от хората на Дик Саймс да бъдат назначени в моята дирекция — Дик Саймс беше шеф на разузнаването. — Само временно, нали разбираш, докато успея да прекарам няколко свежи новобранци през обучение и ориентация.

— Говорил ли си с Дик?

— Защо да си правя труда? Той директно ще ми каже да вървя по дяволите. Но ти можеш да изтъкнеш моя случаи пред Харт. Тя е толкова затрупана с работа, че ти си най-подходящият, който да я накара да ме изслуша.

Фиър избърса устата си.

— За каква бройка служители говорим, Питър?

— Осемнайсет, най-малко дванайсет.

— Не са малко. Директорката ще иска да знае какво си намислил.

— Имам подготвено кратко експозе — отвърна Маркс. — Ще ти го пратя в електронен вид, а ти ще й го кажеш лично.

Фиър кимна.

— Мисля, че може да се уреди.

По лицето на Маркс се разля облекчение.

— Благодаря ти, Родни.

— Няма за какво. — Той започна да рови в останалото от яхнията. Щом Маркс понечи да стане, Фиър каза: — Знаеш ли случайно къде е Сорая? Не е в кабинета си и не отговаря на мобилния.

— Не — седна отново Маркс. — Защо?

— Не е важно.

Нещо в гласа на Фиър накара Маркс да се поколебае.

— Не е важно? Наистина ли?

— Знаеш как се разнасят клюките наоколо.

— Тоест?

— Вие двамата сте гъсти, нали?

— Това ли си чул?

— Ами, да — Фиър остави лъжицата си в празната купа. — Но ако не е истина…

— Не знам къде е, Родни. — Погледът на Маркс се отплесна. — Между нас никога не е имало нищо подобно.

— Извинявай, не исках да си пъхам носа.

Маркс отказа извинението му.

— Забрави. Аз вече забравих. Е, и за какво искаш да говориш с нея?

Фиър се беше надявал Маркс да каже точно това. Генералът искаше двамата с Лавал да научат всички практически подробности за това как работи „Тифон“.

— За бюджетите. Тя има толкова много оперативни агенти, че директорката иска отчет за разходите им — което, честно казано, не е правено, откакто Мартин умря.

— Това е разбираемо, като се има предвид какво става тук напоследък.

Фиър почтително сви рамене.

— Сам ще го свърша. На Сорая й се струпа повече, отколкото може да поеме, според мен. Проблемът е, че аз дори не знам къде са папките. — Щеше да добави „А ти знаеш ли?“ но реши, че това ще е прекалено.

Маркс помисли малко.

— Може да успея да ти помогна.

— Много ли те боли рамото? — попита Девра.

Аркадин се притисна в тялото й, мощните му ръце се обвиха около нея и каза:

— Не знам как да ти отговоря на това. Имам изключително висок праг на търпимост към болка.

Тясната тоалетна на самолета му позволяваше да се съсредоточи изключително върху Девра. Сякаш бяха заедно в един ковчег, сякаш бяха мъртви, но в някакъв странен отвъден живот, където съществуваха само те двамата.

Тя се усмихна, щом едната му ръка премина от кръста към врата й. Палецът му се притисна в челюстта й, нежно повдигна главата, а пръстите му се впиха в тила й.