Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

— Както е посочено в договора, нашият екип от инженери ще ви придружава по пътя обратно. — Мюлер нави чертежите пристегна ги с ластик и ги връчи на Мойра. — Те ще отговарят за монтажа на свързващото звено на място. Напълно съм убеден, че всичко ще протече гладко.

— Дано е така — каза Мойра. — Танкерът с природен газ по разписание трябва да влезе в дока на терминала след трийсет часа. — Тя стрелна Мюлер с неприятен поглед. — Вашите инженери няма да имат много време.

— Не се безпокойте, фройлайн Тревър — весело отвърна той. — Те са повече от подготвени за задачата.

— За доброто на вашата компания искрено се надявам да е така. — Тя скъта рулото под лявата си мишница и се приготви да тръгва. — Ще си говорим ли искрено, хер Мюлер?

Той се усмихна.

— Както винаги.

— Нямаше изобщо да дойда тук, ако не бяха многобройните отлагания, които забавиха вашия производствен процес.

Усмивката на Мюлер неизменно остана.

— Скъпа моя фройлайн, както обясних на вашите ръководители, отлаганията не можеха да се избегнат — моля да обвинявате китайците за временния недостиг на стомана и южноафриканците за енергийния недостиг, който принуждава платинените мини да работят с половин капацитет. — Той разпери ръце. — Направихме всичко възможно, уверявам ви. — Той се усмихна още по-широко. — И сега сме в края на своето общо пътешествие. Свързващото звено след осемнайсет часа ще е в Лонг Бийч, осем часа по-късно ще представлява едно цяло и ще е готово да приеме вашия танкер с втечнен природен газ. — Той протегна ръце. — Всичко ще свърши с щастлив край, нали?

— Разбира се. Благодаря ви, хер Мюлер.

Мюлер почти щракна пети.

— За мен беше удоволствие, фройлайн.

Мойра се върна обратно през завода, придружавана от Мюлер. Тя се сбогува с него още веднъж при вратите на фабриката и мина по покритата с чакъл алея, където я чакаше нейният шофьор с кола, чийто прецизно проектиран германски двигател тихо мъркаше.

Излязоха от територията на завода за стоманени конструкции „Калер“ и завиха наляво към аутобана обратно за Мюнхен. Пет минути по-късно нейният шофьор каза:

— Една кола ви следи, фройлайн.

Като се обърна, Мойра надникна през задното стъкло. Един малък фолксваген, на не повече от петдесет метра зад тях, светна с предните си фарове.

— Отбий. — Тя отметна края на дългата си пола и извади „Зиг Зауер“ от кобура, прикрепен към левия й глезен.

Шофьорът изпълни нареждането и колата спря в отбивката на пътя. Фолксвагенът спря зад тях. Мойра седеше и чакаше нещо да се случи; беше твърде добре обучена, за да излезе от колата.

Накрая фолксвагенът излезе от отбивката и продължи към гъсталака, където се скри от поглед. Минута по-късно се видя как някакъв мъж върви с тежки стъпки отстрани на пътя. Беше висок и слаб, с тъничък мустак и тиранти, които държаха панталоните му. Беше по риза, забравил за студа в Германия през зимата. Тя успя да види, че у него няма оръжие, и сметна, че това е била целта. Щом мъжът се изравни с колата, тя се пресегна над задната седалка, отвори му вратата и той се вмъкна вътре.

— Казвам се Хойзер, фройлайн Тревър. Артур Хойзер. — Имаше навъсено, злостно изражение. — Извинявам се за грубия подход към тази импровизирана среща, но ви уверявам, че тази мелодрама е необходима. — Сякаш за да подчертае думите си, той хвърли поглед назад по пътя към завода, а на лицето му се четеше страх. — Нямам много време, затова ще мина направо на въпроса. В свързващото звено има дефект — и бързам да добавя, не е в конструкцията. Уверявам ви, че тя е абсолютно благонадеждна. Но има проблем със софтуера. Не е нещо, което ще попречи на операцията по свързването, изобщо не е това. По-скоро е пробив в сигурността — прозорец, ако щете. Има вероятност никога да не бъде разкрит, но така или иначе съществува.

Когато Хойзер пак погледна през задното стъкло, към тях приближаваше кола. Стисна челюсти, наблюдаваше как автомобилът ги подминава и щом продължи по шосето, той видимо си отдъхна.

— Хер Мюлер не беше съвсем честен. Причината за отлаганията беше точно този дефект в софтуера, нищо друго. Аз съм наясно, защото бях част от екипа, който създаде софтуера. Опитахме да закърпим нещата, но беше дяволски трудно и не ни стигна времето.

— Колко е сериозен този дефект всъщност?

— Зависи дали човек е песимист или оптимист. — Хойзер наведе смутено глава. — Както казах, може никога да не бъде открит.

Мойра погледна за момент през прозореца с мисълта, че не бива да задава следващия въпрос, защото, както Ноа категорично й беше заявил, Фирмата вече се беше отказала от осигуряването на безопасност за терминала на „Некст Джен“.