Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

Той се наведе и тежестта му изви торса й назад към мивката. Виждаше задната част на главата й в огледалото. Лицето му щеше да засенчи нейното. Проблесна пламъче на някакво чувство и освети бездушната пустота вътре в него.

Той я целуна.

— Нежно — прошепна тя. — Отпусни устни.

Влажните й устни се разтвориха под неговите, езикът й затърси неговия, отначало колебливо, после с копнеж, който не можеше да се сбърка. Устните му потрепериха. Никога не беше чувствал нищо при целувка с жена. Всъщност винаги беше правил всичко възможно, за да избегне целуването, защото не разбираше за какво служи и защо жените толкова държат на това. За него то беше само размяна на телесни течности, не по-различно от медицинска процедура. Най-хубавото на целувката според него беше, че е безболезнена и приключва бързо.

Електричеството, което го прониза, щом устните му докоснаха нейните, го смая. Чистото удоволствие от целувката го удиви. С Марлийн не се беше чувствал така. С никоя жена не се беше чувствал така. Не знаеше какво да прави с треперенето в коленете. Сладостните й стенания отекваха в него. Пое ги до дъно и поиска още.

Желанието беше непознато за Аркадин. Думата, която движеше живота му, беше „трябва“: той трябваше да отмъсти на майка си, трябваше да избяга от вкъщи, трябваше да стане самостоятелен, трябваше да погребва съперници и врагове, трябваше да унищожава всеки, който се доближи до неговата тайна. Но желае? Това беше съвсем друго нещо. Девра му показа какво е да желаеш. Едва когато се увери, че тя не му трябва, изпита желание. Той я искаше.

Когато вдигна полата й и започна да я изучава отдолу, кракът й се сви. Пръстите й пъргаво го освободиха от дрехите му. После той изобщо престана да мисли.

След това, докато си проправиха път през опашката от гневни пасажери пред тоалетната, за да се върнат на местата си, Девра избухна в смях. Аркадин седеше и я гледаше. Това беше поредното уникално нещо у нея. Всяка друга на нейно място щеше да попита: „За пръв път ли ти беше?“ Но не и тя. Девра нямаше намерение да си пъха носа под капака му и да наднича вътре, за да види какво го кара да се ядосва. Тя нямаше нужда да знае. Тъй като Аркадин беше човек, който винаги се нуждаеше от нещо, не можеше да понася тази черта у друг.

Даваше си сметка, че тя е до него, по някакъв неразбираем за него начин. Сякаш можеше да усети биенето на сърцето й, потока на кръвта през тялото й — тяло, което му изглеждаше крехко, макар да знаеше колко издръжлива може да бъде след всички страдания, които беше преживяла. Колко лесно можеха да се счупят костите й, колко лесно един нож, плъзнат между ребрата й, можеше да прониже нейното сърце, колко лесно един куршум можеше да строши черепа й. Тези мисли го разгневиха и той се премести по-близо до нея, сякаш тя имаше нужда от защита. Що се отнася до бившите й съюзници, със сигурност беше така. Тогава той разбра, че би направил всичко по силите си да убие всеки, който понечи да й навреди.

Като го усети да се примъква по-близо, Девра се обърна и се усмихна.

— Знаеш ли, Леонид, за първи път в живота си се чувствам в безопасност. Правя се на чешит още от малка само за да държа хората настрана.

— Научила си се на издръжливост като майка си.

Тя поклати глава.

— Това е най-гадното. Майка ми наистина имаше здрава черупка, но много тънка. Отдолу беше кълбо от страхове.

Девра сложи ръка на облегалката за главата и продължи:

— Всъщност най-яркият спомен, който имам от майка ми, е нейният страх. Усещаше се като силна миризма. Дори след като се беше къпала, пак го помирисвах. Разбира се, дълго време не знаех какво е това, а може и да съм била единствената, която го надушва, не знам.

Както и да е, тя ми разправяше една стара украинска приказка. Разказваше се за Деветте кръга на ада. Какво си е мислела? Дали се е опитвала да ме изплаши или да смекчи собствения си страх, като го подели с мен? Не знам. Във всеки случай, ето какво ми разказваше. Има един небесен рай, но девет кръга на ада, където, в зависимост от греховете ти, те пращат, когато умреш.

Първият, най-безобидният, е познатият на всички казан, където се пържиш в пламъци. Във втория си сам на планински връх. Всяка нощ замръзваш бавно и мъчително, а на сутринта се разтопяваш и всичко започва отначало. Третият кръг е място с ослепителна светлина, в четвъртия е тъмно като в рог. Петият е място с ледени ветрове, които те пронизват, съвсем буквално, като нож. На шестия те пробождат стрели. На седмия бавно те заравя армия от мравки. На осмия те разпъват на кръст.