Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

Двама прекалено мускулести служители на клубната охрана спряха Борн на вратата и той им каза, че е дошъл да се види с Дмитрий Маслов. Един от тях посочи излегнат мъж, който пушеше наргиле в далечния ляв ъгъл.

— Маслов — каза Борн, когато стигна купчината възглавници около ниска месингова маса.

— Казвам се Евгений. Маслов не е тук. — Мъжът му даде знак. — Седни, ако обичаш.

Борн се поколеба за момент, после седна на една възглавница срещу Евгений.

— Къде е?

— Мислеше, че ще е толкова просто? Едно обаждане и пуф! Внезапно ще се появи като дух от лампа? — Евгений поклати глава и предложи на Борн чибука. — Приятно е. Пробвай малко.

Борн отказа и Евгений сви рамене, смукна дълбоко в дробовете си, задържа дима, после го изпусна със звучно свистене — Защо искаш да видиш Маслов?

— Въпросът е между мен и него — отвърна Борн.

Евгений пак сви рамене.

— Както искаш. Маслов е извън града.

— Тогава защо ми казаха да дойда тук?

— За да те преценим, да видим дали си сериозен човек. Да видим дали Маслов ще реши да се срещне с теб.

— Маслов се доверява на други хора да взимат решения вместо него?

— Той е зает човек. Има да мисли за други неща.

— Като например как да спечели войната с Азерите? — Евгений присви очи.

— Вероятно ще можеш да се видиш с Маслов следващата седмица.

— Трябва да го видя сега — каза Борн.

Евгений сви рамене.

— Както казах, той не е в Москва. Но може да се върне утре сутринта.

— Защо не го уредиш?

— Бих могъл — отвърна Евгений, — но ще ти струва пари.

— Колко?

— Десет хиляди.

— Десет хиляди долара, за да говоря с Дмитрий Маслов?

Евгений поклати глава.

— Американският долар много се обезцени. Десет хиляди швейцарски франка.

Борн се замисли за момент. Той нямаше толкова пари у себе си, а и определено не бяха в швейцарски франкове. Но имаше информацията, която Баронов му беше дал за сейфа в хранилището на Московската банка. Проблемът беше, че е на името на Фьодор Иванович Попов, който несъмнено сега беше издирван за разпит относно тялото на мъжа в стаята му в хотел „Метропол“. Но нямаше друг начин. Трябваше да поеме този риск.

— Ще имам парите утре сутринта — каза.

— Това ще е достатъчно.

— Но ще ги дам на Маслов и на никой друг.

Евгений кимна.

— Договорено. — Той написа нещо на парче хартия и го показа на Борн. — Бъди на този адрес утре по обяд. — После драсна клечка кибрит и я задържа до крайчеца на хартията, докато напълно изгори и стане на пепел.

В своя временен щаб в Гринделвалд Семьон Икупов прие новината за смъртта на Харун Илиев много тежко. Беше виждал доста мъртъвци, но Харун Илиев му беше като брат. Дори още по-близък, защото двамата не носеха товара на родственици, който да задръства и изкривява тяхната привързаност. Икупов беше разчитал на мъдрите съвети на Харун. Загубата му наистина беше ужасна.

Мислите му се прекъсваха от организирания хаос наоколо. Голям брой хора инсталираха компютърни станции, включени към сателитни предаватели, мрежи за наблюдение, общодостъпен обмен на видео данни от важни хъбове по целия свят. Приближаваха се до финалния етап на подготовка за атаката на Черния легион. Всяка система за проверка трябваше да бъде подробно изследвана и анализирана, лицата на подозрителните хора се отделяха и преминаваха през множество програми, които можеха да разпознават индивиди. По този начин операторите на Икупов сглобяваха в реално време парче по парче сцената, срещу която бяха планирали да извършат нападението.

Икупов си даде сметка, че трима от неговите помощници са се струпали около бюрото му. Явно опитваха да говорят с него.

— Какво има? — беше сприхав. Трябваше да прикрива по-добре мъката и разсеяността си.

Исмаил, най-старшият от помощниците, се покашля.

— Искахме да знаем кого смятате да изпратите след Джейсън Борн сега, след като Харун… — гласът му затихна.

Икупов беше размишлявал по същия въпрос. Беше направил наум списък с доста възможни варианти, но продължаваше да зачерква повечето по една или друга причина. Сега, след като Исмаил пак постави въпроса, той вече знаеше.

Погледна към разтревожените лица на помощниците си.

— Отивам аз. Аз ще тръгна след Борн.

В Старата ботаническа градина беше неприятно горещо и влажно като в тропическа гора. Огромните стъклени панели бяха замъглени от капчиците вода, които се стичаха по повърхността им. Мойра, която вече беше свалила ръкавиците и дългото си зимно палто, сега се отърва и от дебелия английски пуловер, който щеше да я пази от сутрешната мюнхенска влага и студ.