Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

И пак видя в това ирония. Ако го попитаха, Борн със сигурност би казал, че е песимист, но тъй като и тя беше песимистка, веднага разпознаваше оптимистите. Борн би се заел с най-безизходната ситуация и някак би намерил решение. Само най-големите оптимисти бяха способни на това.

Тя чу тихите стъпки и се обърна, за да посрещне Ноа. Макар да беше роден в Израел, той вече можеше да мине за германец, може би защото дълго време беше живял в Берлин. Беше протеже на Йохан и двамата бяха много близки. Когато убиха Йохан, Ноа зае мястото му.

— Здравей, Мойра. — Имаше тясно лице и тъмна, преждевременно прошарена коса. Дългият му нос и сериозното изражение на устата създаваха усещане за нещо абсурдно. — Виждам, че Борн го няма.

— Направих всичко възможно да го кача на самолета на „Некст Джен“.

Ноа се усмихна.

— Сигурен съм, че е така.

Той направи знак и двамата тръгнаха да се разходят. В тази унила сутрин наоколо имаше малко хора и нямаше опасност да ги подслушват.

— Но за да съм честен, от това, което ми каза, залогът е бил много голям.

— Не съм разочарована — отвърна Мойра. — Отвратих се от цялата случка.

— Така е, защото имаш чувства към него.

— И какво от това? — Мойра зае отбранителна позиция.

— Ти ми кажи. — Ноа внимателно я наблюдаваше. — Общото мнение на нашите партньори е, че твоите емоции пречат на работата ти.

— Това пък откъде го измислиха, по дяволите? — ядоса се тя.

— Искам да знаеш, че съм на твоя страна. — Гласът му беше като на психоаналитик, който успокоява развълнуван пациент. — Проблемът е, че ти трябваше да дойдеш тук още преди няколко дни. — Те минаха покрай работничка, която прекопаваше леха с африкански теменужки. Когато я отминаха, Ноа продължи: — После идваш и водиш Борн със себе си.

— Казах ти. Все още се опитвах да го вербувам.

— Недей да лъжеш лъжец, Мойра. — Той скръсти ръце на гърдите си. Когато отново заговори, всяка негова дума тежеше на мястото си. — Има сериозна загриженост, че твоите приоритети не са правилни. Имаш задача, и то жизненоважна. Фирмата не може да си позволи вниманието ти да се отклонява.

— Да не казваш, че искаш да ме замениш?

— Такава възможност беше обсъждана — призна той.

— Глупости. На този късен етап никой не познава проекта по-добре от мен.

— Но после се появи друго мнение: да се оттеглим от проекта.

Мойра беше потресена.

— Не би го направил.

Ноа продължаваше да я гледа.

— Партньорите решиха, че в този момент е за предпочитане да се оттеглим, вместо да се провалим.

Мойра пламна.

— Не можеш да се оттеглиш, Ноа. Няма да се проваля.

— Опасявам се, че вече няма такъв вариант — отвърна той. — Защото решението беше взето. Що се отнася до нула седемстотин, тази сутрин официално уведомихме „Некст Джен“, че сме се оттеглили от проекта.

Той й подаде пакет.

— Ето новата ти задача. Днес следобед заминаваш за Дамаск.

Аркадин и Девра стигнаха до моста на Босфора, когато слънцето изгряваше. Докато слизаха от суровите, потънали в сняг планини, сваляха катове дрехи от себе си, а тук утрото беше ясно и топло. Яхти за разходка и заедно с тях огромни танкери пореха вълните на Босфора в различни посоки. Въздухът, свеж, влажен, наситен със соли и минерали, беше невероятно облекчение след сухата, тежка зима във вътрешността на страната.

През нощта спираха на всяка бензиностанция, западнал мотел или отворен магазин, търсейки Хайнрих, следващия куриер от мрежата на Пьотър.

Когато дойде ред на Аркадин да смени Девра, тя се премести на мястото до шофьора, опря глава на вратата и заспа дълбоко. В съня си тя беше кит, който плуваше в черна, ледена вода, в дълбините, където не проникваха слънчеви лъчи. Под нея имаше бездънна пропаст. Пред Девра стоеше тъмна фигура. Не знаеше защо, но, изглежда, беше наясно, че трябва да последва тази фигура, да я настигне и разпознае. Враг ли беше или приятел? От време на време гърлото и главата й се изпълваха със звук, който изпращаше през мрака. Но не получи отговор. Наоколо нямаше други китове, така че какво преследваше, какво искаше да открие толкова отчаяно? Нямаше кой да й помогне. Тя се уплаши. Ужасът й се засилваше все повече…

Остана затаен в нея и когато стресната се събуди в колата до Аркадин. Сивкавата светлина преди зазоряване, която пропълзяваше в пейзажа, правеше всяка форма непозната и смътно заплашителна.

Двайсет и пет минути по-късно те вече бяха в кипящото, шумно сърце на Истанбул.

— Хайнрих обича да прекарва времето си преди полета в Килиос, по плажовете в северните предградия — каза Девра. — Знаеш ли как да стигнеш до там?