Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

Хайнрих усети присъствието на някого близо до себе си, обърна се, като закри очи от слънцето, и кимна към Аркадин, преди да се извърти.

Под предлог, че се е препънал, Аркадин се приближи още повече.

— Изненадан съм, че някой освен мен харесва вълните през зимата.

Хайнрих, изглежда, не го чуваше и продължи да съзерцава хоризонта.

— Все се чудя кое ме кара да се чувствам толкова приятно, когато водата залива стъпалата ми, а после се отдръпва.

След малко Хайнрих му хвърли бегъл поглед.

— Ако нямате нищо против, опитвам се да медитирам.

— Медитирай върху това — каза Аркадин, като забоде нож в бедрото му.

Хайнрих широко отвори очи. Той се олюля, но Аркадин беше до него и го подхвана. Седнаха двамата заедно на брега като стари приятели, които общуваха с природата.

От устата на Хайнрих излизаха сподавени звуци. Те напомняха на Аркадин риба, извадена от водата.

— Какво… какво?

Аркадин го подкрепяше с една ръка, а с другата ровеше в якето му. Както предполагаше, Хайнрих носеше пратката у себе си, защото не можеше да допусне да я изгуби от поглед дори и за миг. Аркадин я подържа за момент в дланта си. Беше опакована в навит картонен цилиндър. Толкова малка за нещо с такава огромна мощ.

— Много хора умряха за това — каза Аркадин.

— Още много ще умрат, преди да приключи — успя да промълви Хайнрих. — Кой си ти?

— Аз съм смъртта ти — каза Аркадин, като заби ножа още веднъж и го завъртя между ребрата на Хайнрих.

— Ах, ах, ах — прошепна Хайнрих, докато дробовете му се пълнеха с неговата собствена кръв. Дишането му стана плитко, после непостоянно. А после напълно спря.

Аркадин продължи да го подкрепя с другарско рамо. Когато Хайнрих се свлече върху него, Аркадин го подпираше, а вълните се разбиваха и отдръпваха около тях.

Аркадин се взираше в хоризонта, сигурен, че отвъд границата няма нищо, освен черна бездна, безкрайна и непознаваема.

Борн доброволно тръгна с двамата цивилни милиционери от трезора. Щом излязоха в коридора, той удари с ръба на ръката си китката на милиционера. Пистолетът изпадна и се плъзна по пода. Със силно завъртане Борн ритна другото ченге и го запрати в една от ръбестите колони. Борн сграбчи първото ченге под рамото, вдигна ръката му и заби лакътя си в гръдния му кош, после стовари длан в тила му. След като обезвреди двете ченгета, Борн забърза по коридора, но срещу него тичаше друг мъж и блокираше пътя към предната част на банката. Мъжът отговаряше на описанието, което Яков беше дал за Харис Лоу.

Борн обърна посоката и скочи върху мраморното стълбище, като взимаше по три стъпала наведнъж. Профуча покрай извивката и достигна площадката на втория етаж. Беше запаметил плановете, които приятелят на Баронов му осигури и които предвиди в случай на спешност, защото не вярваше, че ще влезе и излезе от банката, без да го разпознаят. Беше очевидно, че Василий Легев, след като разпозна господин Попов, ще надуе свирката след него, докато той е в кабината за оглед в трезора. Щом Борн излезе в коридора, се натъкна на един от охранителите в банката. Хвана го за предницата на униформата, дръпна го рязко, завъртя го и го запокити надолу по стълбите към изкачващия се агент на АНС.

Докато бягаше по коридора, Борн стигна вратата за противопожарните стълби, отвори я и мина през нея. Като много сгради от подобна класа и тази имаше стълба, която се издигаше около куха централна вътрешност.

Борн тръгна нагоре по стъпалата. Мина третия етаж, после и четвъртия. Зад себе си чу как противопожарната врата с трясък се отвори и звука от забързани стъпки по стъпалата отзад. Маневрата с охранителя беше забавила агента, но не го спря.

Беше стигнал по средата на петия, най-горен етаж, когато агентът стреля по него. Борн се сгуши, като чу трясъка от рикошета. Когато още един куршум мина край него, хукна с всичка сила нагоре. Най-после стигна до вратата към покрива, отвори я и със сила я затръшна след себе си.

Харис Лоу беше бесен. При всичкия персонал на негово разположение Борн още беше на свобода. „Това постигаш — мислеше си той, докато тичаше по стълбището, — когато оставяш подробностите на руснаците.“ Бяха ненадминати в грубата сила, но когато дойдеше ред на изтънчената работа под прикритие, бяха съвсем безполезни. Например онези двамата цивилни милиционери. Въпреки протестите на Лоу те не го изчакаха и сами влязоха да търсят Борн в трезора. Сега остана сам да оправя кашата, която те забъркаха.