Вал Макдърмид - Възмездие от гроба

Тогава усети изведнъж как силни ръце го хващат за ръцете и раменете. Джейк се опита да се бори, но не успя да се измъкне. Осъзна, че от двете му страни са застанали двама мъже, които явно нямаха никакво намерение да го пускат. Третият бе прегърнал Джейн, притискаше я и говореше нещо безсмислено, но успокоително.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита единият от мъжете.

— Нямам представа — каза умолително Джейк. — Видях пожара и се обадих в пожарната. После Джейн излезе от горящата къща, обзета от някаква налудничава идея, че аз съм виновен, и започна да ме удря — още докато говореше, той осъзна колко неубедително е обяснението му.

— А на мен това ми звучи като куп лъжи — каза другият мъж, който го държеше. — Я да изчакаме ченгетата да дойдат, те ще изяснят какво точно става.

— Добре ли си, момиче? — попита мъжът, който бе прегърнал Джейн, отпусна прегръдката си и я обърна към себе си.

Джейн отново избухна в плач и се облегна на него.

— Хайде, момичето ми, всичко е наред — каза той и погледна недоумяващо към колегите си над главата й. Но преди някой да успее да каже каквото и да било, мракът бе раздран от проблясващи сини светлини и вой на сирена.

Джейк разбра, че сега вече наистина се е прецакал.

В Савана живях цели пет години. Когато ми трябваха пари, се наемах да работя на търговски кораби, които потегляха на кратки пътувания. Но сърцето ми копнееше за родината и накрая реших да рискувам. Страната ни беше във война с Бонапарт, затова се надявах завръщането ми да мине незабелязано. Уведомих Едуард, скъпия си брат, за решението си, и се поставих изцяло в негови ръце. Когато слязох от кораба в Бристъл, той веднага ми прати вест, че ме очаква в някакъв хан близо до Бат. Когато се прегърнахме за първи път след десетгодишна раздяла, сърцето ми преливаше от чувства, едва не се задуших от вълнение. Бяхме решили да замина веднага за остров Ман, където нашите близки и роднини с радост щяха да ми помогнат да скрия истинското си име от външни хора. Брат ми ми беше намерил документи на името на някой си Джон Уилсън, така че можах да се отправя спокойно към мястото, което ми стана почти като роден дом. Но си признавам, че спокойният живот не ми понасяше. Не съм човек, привикнал да живее в безделие, а и постоянно чувах зова на морето, изкусителен като песен на сирена. Не се осмелявах да се запиша в екипажа на редовен кораб, плаващ под британски флаг — не беше изключено някой да ме разпознае дори след всички тези години. Оставаше ми само една възможност — и затова през последните две години припечелвам, и то не зле, като контрабандист. Опознах подробно плитчините в устието на Солуей, осигурявах бренди и кларет за провинциалните благородници и за обикновените хора, избягвайки намесата на акцизните агенти. Не твърдя, че това е благороден занаят, но пък подхожда на нрава ми, а и ми дава понякога възможността да прилагам моряшките си умения на практика. Но в този живот има и рискове, и съперничество, та се опасявам, че няма да доживея до старини. Затова и дойдох тук, за да те помоля да запишеш истинската история ни Флечър Крисчън, бунтовникът от „Баунти“ — та един ден хората да узнаят каква е била в действителност моята съдба.

Джейн реши, че болничната стая й харесва. Беше бяла и тиха, а и тя не се чувстваше чак толкова зле, че да намира нещо обезпокояващо в тази обстановка. Лекарят беше казал, че не е вдишала прекалено много дим, че ударът по главата, макар и болезнен, не е причинил сериозна вреда от медицинска гледна точка, и че останалите й травми са само синини и дребни порязвания. Оставиха я да лежи тук, за да я наблюдават, защото несвързаните й обяснения в началото навеждаха на мисълта за мозъчно сътресение. Но пък лекарите нямаха практика в диагностицирането на скръб.

Тя знаеше, че един полицай дежури пред вратата й. Този, който се озова първи на сцената на пожара, свърши добра работа, като се обади на Ригстън и го уведоми, че тя ще даде показания. Беше й ясно, че няма да успее да овладее задълго вълнуващите я чувства, затова й се искаше да разкаже за събитията от изминалата нощ, преди споменът за тях да бъде замъглен от емоционалните й реакции. Инспекторът се бе появил след двайсет минути, и въпреки опитите на медицинския персонал да възпре порива на Джейн да говори, бе успял да вземе показанията й. Не я щадеше изобщо и дори в един момент я заплаши, че ще я обвини във възпрепятстване работата на полицията — ако не за друго, то поне за да бъде сигурен, че ще остане достатъчно дълго на едно място, докато той приключи с разследването, без да предизвика някаква нова катастрофа. Но в края на разговора им тя бе почувствала, че макар и с нежелание, той приема нейната версия за развоя на събитията.