Вал Макдърмид - Възмездие от гроба

До къщата се стигаше за петнайсетина минути бърз ход, и Джейн тръгна, наслаждавайки се на свежия въздух, който милваше лицето й. Дори само няколкото часа, прекарани в ареста, бяха усилили нуждата й от открити пространства. Във въздуха се носеше аромат на есен — смесица от мириса на гниещи листа и въглищен дим. Този аромат я настройваше носталгично, припомняше й есените от нейното детство — маските по Вси светии, високите огньове в нощта на Гай Фокс 12 12 На 5 ноември (нощта на Гай Фокс), в Англия се чества годишнината от залавянето на заговорниците — католици, възнамерявали да взривят британския парламент през 1605 година. Празникът се отбелязва с фойерверки, огньове и изгаряне на чучела, изобразяващи главатаря на заговора Гай Фокс. — Бел.прев. , уютните вечери в кухнята, когато пишеше домашните си, а майка й печеше сладкиши и консервираше плодове и зеленчуци.

Беше така потънала в мислите си, че не усети кога стигна до Копърхед Котидж. Доволна, че се беше сетила да вземе фенерче, тя тръгна да прекосява градината — голите клони на храстите и дребните растенийца, покрити със зебло, бяха единствените остатъци от лятната феерия на цветята. Намери лесно дървената постройка, а и ключът си беше на мястото, описано от Джени.

Джейн си отключи и заопипва стената, търсейки ключа на лампата. Намери го, щракна, но не постигна никакъв резултат. Изруга под нос и се сети какво й бе разказал Джими за подробните приготовления на Джени, преди да напусне къщата. Вероятно бе изключила и електричеството. Нетърпението не позволяваше на Джейн да тръгне да обикаля къщата, за да търси таблото с бушоните и прекъсвача, затова тръгна нагоре по стълбите, като си осветяваше пътя с фенерчето.

Стаята, в която се намираше ковчежето, беше трета поред на площадката. Докато лъчът на фенерчето обхождаше помещението, Джейн забеляза старомодна газена лампа, а до нея — кутийка кибрит. Каза си, че това улеснява нещата, вдигна стъкленото кълбо и завъртя лостчето, издигайки фитила достатъчно високо, за да може да бъде запален. Пламъчето трептеше и димеше, Джейн смъкна леко фитила и постави отново стъклото върху него. Светлината беше по-слаба от електрическата, но така щеше да й бъде доста по-лесно, отколкото ако трябваше да държи в една ръка фенерчето и е другата да се рови из съдържанието на ковчежето.

Тя приклекна пред ковчежето и повдигна капака. Зарови припряно ръце в него, извади съдържанието му и го постави на пода до себе си. На светлината на газената лампа успя да забележи тънката кожена халка. Дъхът й замря. Повдигна дъното и го остави настрани.

— Господи! — прошепна тя, протегна ръка и погали сухите, жълтеещи листа. Беше истина. Вдигна купчината листа и я загледа.

„Уилям Уърдсуърт е написал това. Доркас Мейсън го е съхранила.“

— Благодаря ти, Доркас — каза тя на глас и се изправи, без да откъсва очи от добре почнатия й почерк.

— А сега ми го дай — гласът, който се разнесе зад нея, я стресна така, сякаш я бяха облели ледените води на Лангмиърският водопад.

Джейн се обърна рязко, притиснала ръкописа към гърдите си.

— Всичко е наред — заекна тя. — Взех го, сега вече е на сигурно място.

Дан поклати глава. Устните му се извиха в съжалителна усмивка.

— Просто ми го дай, Джейн.

— Защо? Какво правиш ти тук?

— Наистина ли повярва, че съм се хванал на номера с обаждането на адвоката ти? Никога не си можела да прикриваш чувствата си — всичко се изписва на лицето ти. Няма адвокат на този свят, чието обаждане би могло да те развълнува толкова. Хайде, давай шибаните хартии.

— Но защо?

— Защото ги искам. Защото ми омръзна този просешки живот. Защото вече не искам да съм господин Никой, лишен от бъдеще. Защото заслужавам нещо по-добро и този ръкопис е моят паспорт за по-добър живот — той направи нетърпелив жест с ръката, в която държеше тежък фенер с гумено покритие. — Защото мога да го взема. А сега ми дай шибания ръкопис.

Той пристъпи напред, а Джейн отстъпи, като едва не се препъна в ковчежето.

— Това е лудост, Дан. Можем да работим върху ръкописа заедно — той ще осигури великолепна кариера и на двама ни.

Той изсумтя.

— Да не мислиш, че мечтая да си остана някакъв университетски преподавател до края на живота си? Наистина ли вярваш, че мечтая за такъв живот? Каква жалка, мизерна амбицийка. Аз искам неща, които ти дори не можеш да си представиш.

Джейн почувства как я докосва ледената ръка на страха. Никога не бе подозирала, че такова озлобление може да се крие в този човек, когото бе считала за приятел.