Вал Макдърмид - Възмездие от гроба

— Никак. И аз мисля да си полегна отново. Чувствам се ужасно изтощена.

Когато Дан стана, Джуди влезе отново в кухнята.

— Всичко е наред, мога да се видя с нея след един час. Джейн, трябва да ми помогнеш да приготвим нещо за нея.

— Ще оставя дамите да си вършат работата — каза Дан и тръгна към вратата.

Минаха двайсет минути, докато Джейн успее да изпрати майка си. Изгаряше от нетърпение. Но тогава осъзна проблема си. Майка й беше тръгнала, а друга кола нямаше. Колелото й вероятно бе оставено някъде край Копърхед Котидж след последната нощна екскурзия на Тенил.

— Майната му — измърмори Джейн, измъкна портмонето си и провери с какви пари разполагаше. Бяха достатъчно за такси до Конистън, но за връщане нямаше да й стигнат.

— Много важно — каза тя под нос и посегна към телефонния указател. Вземеше ли ръкописа, можеше да се обади на Антъни по мобилния си телефон. Той със сигурност нямаше да има нещо против да дойде да вземе нея и безценния й товар.

Джейк седеше в бара на хотела с чаша бира пред себе си и се питаше защо все още се мотае в тази забравена от Бога дупка. Беше му омръзнало да хлопа по врати, които не се отваряха, и в крайна сметка се беше отказал окончателно, когато третото му отиване до дома на Еди Феърфийлд съвпадна с появата на екип специалисти по оглед на местопрестъплението от местната полиция. Изобщо не спря колата пред къщата, продължи, зави при първа възможност и се върна обратно в хотела. Беше се опитал да обясни на Каролайн, че си губи времето, но тя бе настояла да не мърда оттук.

— Не знаеш каква възможност може да се открие — бе казала тя тайнствено, но бе отказала да говори повече по този въпрос.

Ако под „работа в частния сектор“ се разбираше това, Джейк започваше да се убеждава, че е направил грешка. Бе се надявал на много по-интересни задачи, на по-пряк контакт със старите ръкописи, които винаги го бяха очаровали. Не бе очаквал, че ще скучае по разни хотелски стаи в очакване да получи нареждания като някакъв куриер.

Сякаш в потвърждение на мислите му телефонът му иззвъня.

— Ало — каза Джейк, опитвайки да прикрие досадата си.

— Стегни се, Джейк — чу той гласа на Каролайн. — Започва най-интересното.

— Какво? — той се изправи на стола си.

— Вече знам къде можеш да откриеш автентичния ръкопис на Уърдсуърт — каза Каролайн.

— Как, по дяволите…

— Джейк, ти не си единственият ми наблюдател там — отвърна тя. — Но си единственият, на когото мога да разчитам като изпълнител. Знам къде е ръкописът, и сега ти трябва да отидеш и да го вземеш. Пристигам с утрешния полет. Ще можем да се порадваме заедно на голямата печалба.

Изведнъж събитията се задвижиха прекалено бързо за Джейк.

— Добре, добре, тръгвам.

— Не ме разочаровай, Джейк. Ето какво трябва да направиш…

Плавах с китоловците в продължение на няколко месеца, докато стигнахме пристанището на Валпарайсо. Радвах се, че стъпих отново на сушата, но знаех, че пътуването ми едва започва. Намерих си работа на един търговски кораб, който трябваше да потегли за Савана в щата Джорджия. Надявах се оттам да успея да се върна в Англия на някои от корабите, които пренасяха памук за Европа. Но макар че действията ми на „Баунти“ вероятно оставят различно впечатление, аз не обичам необмислените постъпки — затова и когато се добрах до Савана, наех жилище в града и изпратих оттам вест до брат си. Обясних му къде се намирам и се осведомих дали той счита, че е възможно да се върна у дома и да повдигна въпроса за извършеното от мен по отношение на Блай. Можете да си представите с какво нетърпение очаквах отговора му и колко потресен бях, когато прочетох неговото описание на пътешествието на Блай и научих как е бил посрещнат в Англия като герой, и че бунтовниците от „Баунти“ са били публично заклеймени и осъдени от военен съд. Не бих могъл да си представя по-лош завършек на преживелиците си. Вместо завръщане у дома, виждах себе си осъден на мъчително постоянно изгнание, далеч от двете си семейства — от близките ми в Англия, и от жена ми с децата в Питкеърн. Такава тежка съдба ми се струваше почти непоносима.

Последните отблясъци на деня потъваха зад върха на Лангмиър, когато таксито се появи. Докато стигнаха Конистън, единствената светлина наоколо бе светлината от прозорците там, където завесите все още не бяха спуснати. Хора влизаха и излизаха от кръчмата, и Джейн помоли шофьора на таксито да я остави там. Не искаше да привлича вниманието към себе си, което вероятно би се случило, ако беше помолила да я закарат точно пред Копърхед Котидж.