Вал Макдърмид - Възмездие от гроба

Джейн почувства, че изстива.

— О, Божичко, Алис! Моля те, не…

Алис запримигва усилено.

— Боя се, че наистина е така. Поемата също е била у нея, Джейн. Била около шейсет страници, подвързана с кожа. Писана на ръка. Държала бележките и поемата на две различни места, за в случай, че в къщата влязат крадци. Така смятала, че ако изгуби едното, ще й остане поне другото — нещо като своеобразна застраховка. Държала поемата зашита в една възглавница в своята спалня. — Алис си пое дълбоко дъх. — Да, така е. Съществувала е поема. Но вече я няма.

Сълзи потекоха по страните на Джейн.

— Господи, как е възможно! — проплака тя. — Това е истинско нещастие!

— Работата е там — поде отново Алис, — че не е необходимо някой да узнава за това нещастие. Никой не те обвинява в нищо. Целият ни род се събра, и се споразумяхме да не казваме никому нищо за това, което загубихме. Репутацията ти няма да пострада.

— По дяволите моята репутация — заекна Джейн. — Поемата е загубена завинаги. И то по моя вина. Ако не я търсех така ожесточено, тя щеше все още да е на сигурно място. Роднините ти щяха да са живи, дори проклетият Дан щеше да е жив — тя подсмръкна. — Как ще живея занапред с тази мисъл?

Алис стана и постави ръка върху потръпващите рамене на Джейн.

— Стига — каза тя. Плътният й глас зазвуча наистина успокояващо. — Това са безсмислени разсъждения. Стореното е сторено. Не би могла да знаеш, когато си започнала търсенето, че нещата ще се развият така. Когато казах, че никой не те обвинява, говорех напълно искрено — а ние сме тези, които бихме могли да обвиняваме някого. А ето и добрата новина. Джени държи ти първа да работиш върху записките. От цялата тази каша все още може да произлезе нещо прекрасно. Моля те, не се оставяй на чувството за вина.

— Не мога да мисля по друг начин — изхлипа Джейн. — Толкова ужасно се чувствам заради всичко, което стана!

Алис придърпа един стол и седна, обгърнала с ръка раменете на Джейн.

— Има още нещо, което трябва да ти кажа — то може да ти помогне да погледнеш на събитията откъм добрата им страна. Вчера следобед откарах Джени до изгорялата й къща. От храсталаците като по чудо се измъкнаха половин дузина котки и започнаха да се отъркват в краката й. И знаеш ли какво каза тя? Каза: „Винаги съм мразела тази къща, Алис. Отвратително място. Но беше родово притежание от поколения насам — не считах за редно просто да я напусна. Сега ще мога да се пренеса в удобна малка къщичка с големи прозорци, за да се наслаждавам на изгледа. Ще мога да изживея остатъка от дните си с всички удобства.“ Сама виждаш — историята си има и добри страни.

Историята на моя приятел, която се нагърбих да запиша, съдържа всички елементи, необходими за съчиняването на вълнуващ и същевременно поучителен разказ за човешката суета, за неспособността на хората да преценяват правилно. Не мога да не мисля, че това е идеална тема за поет с моята дарба, вече чувствам как стиховете пеят в кръвта ми. Трагедията е там, че няма да мога приживе да се насладя на хвалебствията за поемата. Огласяването й би означавало да превърна себе си и семейството си в прицел на клюки и клевети. Но след смъртта ми може би светът ще се поинтересува да узнае истината за историята, която толкова дълго бе предъвквана от вестниците и цялата общественост при завръщането на Блай. Уверен съм, че който и да прочете написаното от мен, ще се трогне от трагичната история на господин Флечър Крисчън, човек, който не се е провинил толкова, колкото други са се провинили спрямо него.

Постскриптум: След онзи последен ден в Дъв Котидж никога вече не видях моя приятел. Брат му твърди, че изчезнал и никой от семейството не знаел къде е. Никой не може да каже дали е жив или мъртъв. Така ни напусна Флечър Крисчън, оставяйки след себе си още една неразрешена загадка.

Януари 2006

В бар „Викинг“ цареше обичайното за предобедните часове сънливо спокойствие. Този път, вместо да стои зад бара, за да обслужва клиентите, Джейн седеше край една маса в ъгъла. Беше напуснала „Викинг“ за да има достатъчно време за работа върху ръкописа на Уърдсуърт. Сега, когато Джейн беше официален пазител на записките за „Баунти“, професор Елиът бе успяла по чудотворен начин да намери достатъчно средства в бюджета, за да й възложи пълен брой преподавателски часове.

Джейн погледна часовника си. Беше подранила с десет минути, така че още нямаше причина да нервничи. Хари й донесе поръчаната чаша бяло вино и седна срещу нея.