Вал Макдърмид - Възмездие от гроба

Той изпрати с поглед Терас, който отиваше да разговаря със своята довереница, а после се обърна към дежурния сержант:

— Когато той приключи, я пусни под гаранция, с условие да бъде на разположение в случай на по-нататъшни развития.

Ригстън тръгна обратно към кабинета си. Чувстваше в костите си всяка минута от безсънната нощ. Вече не беше на години за такива неща. Нощните разпити бяха работа за млади хора.

В общото помещение на криминалния отдел го очакваше Антъни Катоу. „Прилича по-скоро на застаряващо хипи с махмурлук, отколкото на експерт по творчеството на Уърдсуърт“, каза си кисело Ригстън, докато го въвеждаше в кабинета си.

— Благодаря, че дойдохте — каза той и посочи един стол.

— Как бих могъл да устоя? — каза Антъни и кръстоса дългите си крака.

— Успяхте ли да се освежите? Гласът ви беше доста измъчен, когато разговаряхме по телефона.

— Нали ви казах, легнах си много късно. Бях поканен да изнеса лекция в Нюкасъл, после отидох да вечерям с колеги. Прибрах се след два часа — поясни той. — Но мисълта за това, което искате да ми покажете, ме разбуди.

Той загледа Ригстън с очакване.

Ригстън му подаде джоба със страницата от ръкописа. Антъни го пое внимателно, хвана го за краищата и го загледа. След няколко минути вдигна очи и каза:

— Мога ли да попитам откъде имате това?

— Засега предпочитам да не казвам, защото става дума за текущо разследване. Има ли някакво значение?

— Всъщност да, има. Питам във връзка с доказване на произхода. Разбирате ли, инспекторе, този лист като че ли е част от ръкопис, за чието съществувание досега имаше само теории и слухове. Но напоследък той стана обект на… как да кажа… повишен интерес.

— И кой се интересува от него?

Явно щеше да се наложи да стигнат по най-дългия път до темата, която го вълнуваше, но Ригстън нямаше нищо против. Всяко сведение, което успееше да получи, можеше да бъде от полза.

— Една млада жена и моя приятелка на име Джейн Грешам, която е родена във Фелхед. Тя преподава в един лондонски университет. Наскоро тя откри някои материали, които навеждаха на мисълта, че може да съществува неоткрит досега ръкопис на Уърдсуърт. И започна да го търси — той потупа с пръст хартията. — А това като че ли е именно търсеното от нея — ако не е фалшификат.

— Все още не сте ми казали какво точно е това според вас — каза Ригстън.

— Почеркът е или на Уилям Уърдсуърт, или е копиран от много опитен фалшификатор. За да бъдем сигурни, че става дума за автентичен ръкопис, ще трябва да се анализират хартията и мастилото. Ще трябва да се знае и какъв е произходът, за да се прецени възможността наистина да става дума за истинския ръкопис. Темата, доколкото мога да преценя, е разказ в първо лице за събития, свързани с бунта на „Баунти“.

— И вие знаете, че Джейн Грешам търсеше именно това?

— О, да, знам го отдавна. Новият материал, който тя откри, е част от нашите архиви, така че именно аз й помогнах в началото.

— В какъв смисъл сте й помогнали?

Антъни срещна погледа на Ригстън.

— Защо ви интересува това, инспекторе?

— Бъдете така добър да ми отговорите. Обичам загадки.

Антъни сви рамене.

— Всъщност не съм направил кой знае какво. Тя попадна на бележка, в която се споменават документи, поверени на една прислужница. Джейн не разполагаше с нищо друго, освен малкото име на прислужницата. Аз й помогнах да открие фамилното й име, което послужи за отправна точка на търсенето.

— Следователно сте знаели, че тя се интересува от семейство Клулоу? — осведоми се Ригстън.

— Това ли беше фамилното име на човека, за когото се е омъжила Доркас? Не знаех — отвърна разсеяно Антъни, задълбочил се отново в листа пред себе си.

— Не ви ли мина през ума сам да се заемете с проучването? Нали това е вашата сфера на дейност?

Антъни го изгледа стреснато.

— Божичко — не! Откритието си принадлежи на Джейн. Тя е много компетентен научен работник, а е и особено пристрастена към този проект. Дори да имах подобно желание, в момента съм прекалено зает с работата си около организирането на новия център „Джъруд“, за да отделям време за търсенето на нещо, за чието съществуване няма убедителни доказателства. С удоволствие й предложих помощта си, но това си оставаше нейна работа.

„Или е много умел лъжец, или говори истината“, каза си Ригстън. Трудно му беше да си представи Антъни Катоу да краде или убива, за да се сдобие с каквото и да било. Този човек беше прекалено зает със своя собствен свят.