Вал Макдърмид - Възмездие от гроба

Но не можеше да се самозаблуждава до безкрайност. Рано или късно леля й трябваше да застъпи нощна смяна, и когато тази седмица наближи, Тенил чу без особено учудване съобщението на Шарън, че Джино щял да спи у тях, за да я пази. Не се изненада, само почувства в стомаха си горещия спазъм на страха.

— Когато си работила нощем преди, никой не ме е пазил — беше възразила Тенил.

— Да не мислиш, че ми е било лесно да те оставям сама? — заяви предизвикателно Шарън.

— Не съм бебе, нямам нужда от бавачка.

— Все още си малка и по закон нямам право да те оставям сама. Ще се чувствам по-добре, ако знам, че има някой при теб — Шарън започна да събира гримовете си и да ги тъпче в чантата — имитация на „Луи Вюитон“, която Джино й беше подарил. Беше се надул като паун, когато й я поднесе, а Тенил го наблюдаваше с презрение, защото й беше ясно, че е купил чантата за дребни пари от някоя пазарска сергия.

— Никога не си се притеснявала да ме оставяш преди. Заключваш ме тук сама, откакто навърших осем години.

— Значи съм постъпвала погрешно. Джино ми обясни — разказа ми какви страхотии се случвали с малки момичета наоколо.

Тенил потръпна.

— С мен няма да се случи нищо. Не ми трябва Джино да ме пази. Той не ми харесва — опитваше се да обясни отчаяно Тенил, но някак се стесняваше да каже какво всъщност я безпокоеше.

— Той е свестен мъж — заяви Шарън. — Да не вземеш да го ядосваш!

Категоричният й тон подсказа на Тенил, че е излишно да упорства. Шарън взе палтото си от стола и се упъти към вратата.

— Той ще дойде по-късно. Не му създавай проблеми, ясно ли е, момиче? — допълни тя и се обърна рязко. На привлекателното й лице се беше изписало мрачно подозрение.

— Ясно — измънка намръщено Тенил. Вратата едва се бе затворила зад леля й, когато тя скочи, нахлузи собственото си палто, натъпка в раницата си МР3-плейъра и няколко книги, и излезе навън в сумрака на късния следобед. Упъти се право към апартамента на Джейн, но вътре не светеше, а когато почука, никой не й отвори. Тенил пъхна ръка в джоба си и заопипва неравните очертания на ключа. Беше взела „назаем“ резервния ключ от кухненското чекмедже, поръча копие и го върна, без Джейн изобщо да забележи отсъствието му. Използваше го много предпазливо. Ключът можеше да й бъде застраховка за в краен случай само докато Джейн не разбереше, че го притежава. Когато онзи въздухар Джейк все още се навърташе тук, Тенил не смееше да се промъква в апартамента, защото не можеше да прецени кога идва и кога си отива той. Оттогава беше рискувала само два пъти — и в двата случая беше изпращала лично Джейн до автобуса и беше убедена, че през следващите четири часа тя ще бъде във Викинг. А тази вечер нямаше представа къде е Джейн и кога би могла да се върне. Беше прекалено рисковано.

Тенил въздъхна и се помъкна обратно към вонящото стълбище. Когато зави по балкона, вятърът навя в лицето й капки дъжд и тя изруга под нос. По изключение й се прииска да не изпитваше такова презрение към всичките си връстници. Тъкмо тази вечер можеше дори да й се прииска да гледа някой тъп филм с Алиша Греъм и нейните хора. Тенил прерови джобовете си. Имаше достатъчно за две коли. Ако подминеше най-близкия „Бъргър Кинг“ и отидеше в онзи, който бе на около миля и половина оттук, имаше реален шанс да не се натъкне на познати. Ако имаше късмет, там можеше да е достатъчно спокойно, та да се свие в някой ъгъл и да прекара няколко часа, заровила нос в книгата.

Погълната от Байроновия „Чайлд Харолд“, Тенил не забеляза как бързо мина времето и се изненада, когато кльощавото, пъпчиво момче излезе иззад тезгяха, подпря се на дългата четка точно срещу нейната маса и каза:

— Затваряме.

Тя си взе нещата и тръгна към изхода, хвърляйки поглед на часовника си. Беше десет и половина. Дъждът беше спрял, което означаваше, че ще може да се шляе, прибирайки се бавно към къщи, смъкнала качулката ниско над лицето си, за да се предпази от вятъра.

Беше единайсет и четвърт, когато Тенил пъхна полека ключа си в ключалката и отвори безшумно външната врата. Плъзна се в тъмното антре тихо като привидение. Сетивата й бяха изострени от игличките на страха. Конус от слаба, трепкаща светлина се изливаше в антрето през открехнатата врата на дневната. Тенил долови приглушения, провлечен американски говор откъм телевизора. Сбръчка неприязнено нос, разпознала сладникавия мирис на трева и киселата миризма на бира. Осмели се да надникне през вратата. Джино се беше проснал разкрачен на дивана — едната му ръка беше отпусната върху бедрото, другата висеше надолу. Беше отметнал глава назад върху мазната тапицерия от изкуствен плюш; устата му беше отворена и от едното й ъгълче по брадичката му се стичаше слюнка. „Натряскал се е и е заспал“, каза си тя с удовлетворяваща смесица от презрение и облекчение.