Вал Макдърмид - Възмездие от гроба

Но не се оказа достатъчно бърза, за да не се изпречи на пътя на Джино Марли, най-вече защото не беше очаквала появата му. Обикновено, когато някой нов мъж се озовеше за първи път в леглото на Шарън, Тенил беше вече на сигурно място в стаята си. Но се оказа, че не беше включила фабричните смени в сметките си. През този ден смяната на Шарън трябваше да свърши в два, и Тенил беше освободила терена навреме. Но същия следобед нямаше късмет в библиотеката — двама старци бяха окупирали компютрите, а внукът им, момче с мазна коса, ги обучаваше как да сърфират из нета. Като че ли ще почнат да си свалят музика и да киснат в чатовете, помисли си кисело Тенил. Повъртя се известно време в залата, но й стана ясно, че пенсионерите няма да се откажат в обозримото бъдеще.

Когато се прибра, установи с учудване, че апартаментът е празен. Шарън трябваше да се е прибрала преди два часа. Тенил предположи, че леля й е отишла на пазар. Да му се не види, надяваше се да е така, защото вкъщи нямаше нищо — нито за ядене, нито за пиене. Тя включи телевизора и се отпусна на дивана. Беше прекалено гладна и в прекалено лошо настроение, за да чете. Почти не обърна внимание на шума от отварянето на входната врата, но сподавеният кикот и плътното боботене на мъжки глас я накараха да застане нащрек. Тя скочи на крака, готова да побегне, но нямаше накъде да бяга.

Вратата на дневната се отвори и вътре влезе Шарън, плетейки неуверено крака, с глуповата пиянска усмивка на лицето. Млечнокафявата й кожа се беше зачервила, а някакъв мъж я държеше през кръста. Когато видя Тенил, веселието й се изпари и тя се смръщи.

— К’во правиш тук? — попита Шарън.

— Тук живея — отвърна Тенил.

Над рамото на Шарън се появи мъжко лице — по него бе изписано нещо средно между нетърпение и любопитство.

— А кой е това? — изфъфли той. В усмивката му се прокрадваше похотливост.

— Племенницата ми. Казах ти за нея, не помниш ли? — Шарън несъмнено беше ядосана.

Мъжът отпусна ръце от кръста на Шарън, заобиколи я и влезе в стаята. Тенил установи, че изражението му й е познато — беше виждала да гледат така други момичета, но нея никога, вероятно защото безличните дрехи, които носеше на улицата, по-скоро прикриваха добре развитата й отскоро фигура, вместо да я подчертават. Но тук, у дома, тя беше смъкнала всичко и бе останала по тениска и тесни джинси. И интересът на този мъж към фигурата й беше толкова очевиден, колкото бе очевидно това, че Шарън беше пийнала в някоя от отворените следобед кръчми. На Тенил това никак не й се понрави.

— Е, малка племеннице, имаш ли си име? — мъжът пристъпи по-наблизо, поставил небрежно една ръка на хълбока на Шарън.

— Тенил — измънка момичето с нежелание.

— Хубаво име за хубаво момиче.

— А твоето какво е? — попита рязко Тенил.

Той се ухили, разкривайки златна коронка на кучешкия си зъб, и каза:

— Аз съм Джино, като Джино Уошингтън.

Тенил се запита дали от нея се очаква да се впечатли от име, което не бе чувала никога досега. Тя повдигна вежди с едва прикрито презрение.

— И кой е той?

Той се престори на учуден.

— Никога ли не си чувала за Джино? Момиченце, ти съвсем нищо не знаеш. Джино беше най-великият соул певец, родил се в тая забравена от Бога страна.

Шарън, раздразнена, че вниманието му до такава степен се е отклонило от нея, се намеси.

— Нямаш ли си някаква своя работа? — попита тя кисело.

Благодарна, че това й даваше възможност да се измъкне, Тенил се опита да се промъкне до вратата. Но Джино не помръдваше. Тенил трябваше да го заобиколи. Шарън се отмести встрани и въздъхна раздразнено през зъби. Най-сетне Тенил се озова в коридора, на свобода, и внезапно осъзна колко забързано е дишането й.

Това беше само началото. В присъствието на Джино, когато не успееше да се измъкне незабавно, Тенил се чувстваше винаги смутена и притеснена. Общо взето, гледаше да не се мярка пред очите му, но с всяка седмица това ставаше все по-трудно. Започна да става ясно, че той няма намерение да зареже Шарън в близкото бъдеще. Три седмици по-късно той практически се беше нанесъл у тях. Когато Шарън си беше у дома, той винаги беше там, а понякога оставаше и след като тя излезеше на работа. Тенил започна да прекарва все повече и повече време вън от апартамента; стоеше у Джейн, когато това беше възможно, а когато не беше — по ветровитите коридори и влажните стълбища в жилищните блокове. Опитваше се да се самозалъгва, че постъпва така по свой избор така бе по-добре, отколкото да формулира безименния страх, който не искаше да признае и пред себе си.