Вал Макдърмид - Струна в кръвта

— И така, Леон — казваше привидно добродушно Уортън, — това, което ни съобщаваш, съвпада с показанията на следовател Халам. Двамата сте се срещнали в четири следобед и сте отишли на боулинг. После сте минали за по едно питие в „Гербът на Кардиган“, и накрая сте се срещнали със Саймън Макнийл, за да вечеряте заедно.

Той се усмихна окуражаващо.

— Следователно нито един от вас двамата не е убил Шаз Боуман — намеси се Маккормик. Леон вече го беше определил като расист — плоското му розово лице беше абсолютно безчувствено, очите му — студени като камък, надменен присмех напираше на постоянно влажните му устни.

— Никой от нас не е убил Шаз, човече — Леон умишлено проточи последната дума. — Тя беше наше момиче. Може и да не сме работили дълго заедно, но държим един на друг. Губите си времето с нас.

— Трябва да изпълним рутинните си задължения, сам знаеш — отвърна Уортън. — След като се каниш да ставаш профайлър, сигурно си наясно, че деветдесет процента от убийствата се извършват от роднини или любовници на жертвите. Когато Саймън се появи, как изглеждаше?

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Добре, ще те попитам по друг начин. Стори ли ви се възбуден, нервен, уплашен?

Леон поклати глава.

— Нищо подобно. Стори ми се малко по-мълчалив от друг път, но реших, че това е заради отсъствието на Шаз. Знаех, че си пада по нея, и сигурно беше разочарован, задето тя не дойде.

— Кое те накара да мислиш, че той си пада по нея?

Леон разпери ръце.

— Най-различни неща. Нали разбирате. Начинът, по който постоянно се опитваше да я впечатли. Все се оглеждаше за нея. Постоянно я споменаваше — все неща, които човек прави, когато е влюбен, нали ви е ясно?

— Как мислиш, тя също ли си падаше по него?

— Не мисля, че Шаз си падаше изобщо по някого. Поне не в сексуален смисъл. Мен ако питате, тя беше толкова побъркана на тема работа, че не й оставаше време да мисли за секс. Мисля също, че на Саймън надали щеше да му се отвори парашутът. Освен ако се окажеше, че той има нещо, което тя умира да притежава — като например тайното досие на някой сериен убиец.

— Споменавал ли е, че е ходил до жилището й? — прекъсна го Маккормик.

— Никога. Но и вие не бихте го направили на негово място, нали? Искам да кажа, че ако сте убеден, че някое гадже току-що ви е вързало тенекия, няма да се хвалите с това пред хората. Няма нищо странно в това, че не ни го каза. Странно би било да го изтърси, за да го скъсаме после от подигравки — Леон запали цигара и отново погледна предизвикателно Маккормик.

— Как беше облечен? — попита Уортън.

Леон се намръщи, опитвайки се да си припомни.

— Кожено яке, зелено поло, черни джинси, черни обувки „Док Мартенс“.

— Не носеше ли вълнена риза?

Леон поклати глава.

— Онази вечер — не. Защо? Да не сте открили нишки от вълна по дрехите й?

— Не по дрехите — отвърна Уортън. — Според нас тя е била…

— Не мисля, че сега е моментът да съобщаваме подробности за веществените доказателства — прекъсна го твърдо Маккормик. — Не се ли обезпокоихте, когато Шаз Боуман не се яви на обичайната ви среща?

Леон сви рамене и издиша струя дим.

— Не, не бих казал, че сме били обезпокоени. Кей спомена, че сигурно са й предложили нещо по-добро. Лично аз бях по-склонен да мисля, че е предпочела компанията на компютъра си и си пише домашното.

— Била е любимка на преподавателя ви, нали? — тонът на Уортън стана отново фалшиво добродушен.

— Нищо подобно. Тя просто си беше бачкатор и толкова. Вижте какво, не е ли по-добре да се поогледате за онова копеле, вместо да си говорим тук? Няма да откриете убиеца и в отдела по профилиране. Ние се хванахме на тази работа, за да разкриваме такива престъпления, а не да ги извършваме, човече.

Уортън кимна.

— Така че колкото по-бързо приключим с това, толкова по-добре. Имаме нужда от помощта ти, Леон. Ти си опитен криминалист, но имаш и много добре развит инстинкт, в противен случай не би бил приет в отдела по профилиране. Би могъл да ни помогнеш с нещо. Какво ти казва инстинктът за Тони Хил? Искам да кажа, сам знаеш, че той не е искал да бъдеш приет в отдела, нали?

Тони се взираше в тъмносиния екран. Маккормик и Уортън му бяха забранили достъпа до служебните помещения на отдела, но те или не бяха наясно, че компютрите на целия екип са свързани в мрежа, или пък нямаха представа как да го изключат от нея. Влизането беше съвсем просто — нямаше как да бъде друго, защото компютърната грамотност на хората, които го ползваха, беше като на седемгодишно дете. Всички персонални компютри в офиса бяха свързани чрез централен сървър, през който минаваше цялата информация. Модемната връзка даваше възможност всеки от отдела, който работи извън офиса, да влиза директно в личната си информация, както и в тази, която беше общодостъпна. По съображения за сигурност всеки имаше собствено потребителско име, както и собствена парола. Всички бяха инструктирани да променят паролата си ежеседмично, за да предотвратят евентуално изтичане на информация. Друг въпрос беше дали са спазвали тази инструкция.