Вал Макдърмид - Струна в кръвта

— Сега вече прекалихте — каза той и стана. — Следващия път, когато искате да разговаряте с мен, ще ви се наложи да ме арестувате. И няма да е зле да се постараете адвокатът ми да е тук, когато го направите.

Докато излизаше от стаята за разпити, прекосяваше участъка и се упътваше навън, го крепеше единствено желанието да не им достави удоволствието да го видят как рухва. Никой не направи опит да го спре. Тръгна бързо през паркинга, за да успее да излезе на улицата, преди да повърне. В момента, в който се появи на тротоара, до него спря кола със свален прозорец, на който се появи тъмнокосата глава на Саймън Макнийл.

— Искаш ли да те откарам?

Тони почти отскочи, сякаш го бяха ударили.

— Не… аз… не, благодаря.

— Хайде, качи се — настоя Саймън. — Чакам те от доста време. Държаха ме в участъка почти цяла нощ. Ще се опитат да ми лепнат убийството при първа възможност. Длъжни сме да опитаме да разберем кой е убил Шаз, преди да решат, че се налага да арестуват някого.

Тони се приведе към колата.

— Саймън, слушай внимателно. Прав си, че им се иска убиецът да е един от нас. Не съм сигурен, че ще стигнат дотам, че да подхвърлят фалшиви улики. Но нямам намерение да седя и да чакам, за да видя дали ще го направят или не. Възнамерявам да разбера кой се крие зад всичко това, но не мога да те въвлека в тази работа. Достатъчно опасно е решението да тръгна срещу човек, който е в състояние да извърши това, което той е сторил с Шаз. Ще ми бъде достатъчно трудно да пазя себе си, за да мога да пазя и теб. Ти може да си чудесен криминалист, но за конфронтация с такъв психопат си абсолютно начинаещ. Направи услуга на мен и на себе си. Моля те, иди си у дома. Опитай се да преживееш загубата на Шаз. Не се опитвай да се правиш на герой, Саймън. Не искам да погребвам още един от вас.

Саймън доби такова изражение, сякаш всеки момент щеше да се разплаче и да удари Тони.

— Не съм дете, а обучен полицай. Работил съм по разкриване на убийства. Обичах я. Не можеш да ме изключиш просто така. Не можеш да ме спреш, искам да хвана това копеле.

Тони въздъхна дълбоко.

— Не, не мога да те спра. Но Шаз също беше обучен полицай. И тя бе работила по разследване на убийства. Знаеше много добре, че се изправя срещу убиец. И все пак беше убита. Не просто убита, а унищожена. Конвенционалните полицейски методи няма да ни помогнат в този случай, Саймън. А аз съм правил това и преди. Вярвай ми, знам какво е и не го пожелавам и на най-големия си враг. Върви си у дома, Саймън.

Колата на Саймън се откъсна рязко от бордюра. Гумите изсвириха. Тони го проследи с поглед как взема прекалено бързо завоя. Искрено се надяваше това да е най-големият риск, на който момчето се излага, докато убиецът на Шаз бъде заловен. Що се отнасяше до него, последното нещо, което можеше да го разтревожи, бе някоя катастрофа.

Бълнуването също имаше своите добри страни. Когато по лицето й се стичаше пот от треската и засъхваше в поредния пласт мръсотия по лепкавата й кожа, тя можеше да потъне в халюцинации, далеч по-приятни от действителността.

Дона Дойл лежеше сгушена до стената, вкопчена във видения от детинските си спомени, сякаш те можеха да я спасят по някакъв начин. Една година майка й и баща й я бяха завели на панаира в Лийдс, който се организираше в деня на свети Валентин. Тя си спомняше захарния памук, вкуса на хотдог с лук, калейдоскопа от пъстри светлини около въртележката, и как градът, видян от виенското колело, приличаше на витрина на бижутерски магазин. Помнеше как гондолата се полюляваше леко в студения нощен въздух, помнеше и неоновата пъстрота на панаира, проснат като килим в нозете й.

На стрелбището татко бе спечелил голямо, яркорозово плюшено мече. На бялата му муцунка беше избродирана глуповата усмивка. Това бе последният подарък, който и направи, преди да умре. Той беше виновен, мислеше Дона, подсмърчайки. Ако не беше умрял, нищо такова не би могло да се случи. Нямаше да бъдат бедни, тя нямаше да започне да мечтае как ще стане телевизионна звезда, щеше да слуша майка си, да си учи уроците и после да влезе в университета.

Сълзи започнаха да се процеждат от ъгълчетата на очите й. Тя удари със стиснат юмрук по стената.

— Мразя те! — крещеше тя на смътния образ пред себе си — слаб мъж с изпито лице, който бе обожавал дъщеря си. — Мразя те, копеле мръсно!

Отчаяните хлипове накрая я изтощиха дотолкова, че съзнанието за щастие отново я напусна.

Нахаканото поведение, което отличаваше Леон от колегите му, бе изтрито като с гума. Вместо това той бе възприел наглото, упорито мълчание, което сам бе виждал у много млади чернокожи мъже — и в затвора, и на улицата. Улицата, на която принадлежеше и той. Независимо от това, че притежаваше полицейска карта, която го представяше като един от тях, той знаеше, че двамата йоркширци, седнали от другата страна на масата, си остават за него въплъщение на Белия човек.