Вал Макдърмид - Чуждото страдание

За първи път Карол прояви някакви признаци на оживление.

— Съжалявам, Джон. Ти беше добър началник.

— Благодаря ти. Надявам се да бъда такъв и занапред. Връщам се на стария фронт.

— В Брадфийлд?

Брандън забеляза как тялото й се отпусна леко. Каза си, че е успял да проникне през защитната черупка.

— Именно. Предложиха ми да оглавя полицията в Брадфийлд — обикновено мрачното му лице се сбръчка в усмивка. — И аз приех.

— Радвам се за теб, Джон — Карол отпи глътка от чашата си. — Сигурна съм, че ще се справиш там.

Брандън поклати глава.

— Не съм дошъл тук, за да си прося комплименти, Карол. Дойдох, защото имам нужда от теб.

Карол отклони поглед и впери очи в старите, сиви, каменни стени на църквата.

— Няма да стане, Джон.

— Изслушай ме. Не искам от теб да дойдеш и да седнеш зад някое бюро в централата. Искам да изградя оперативна група, която да се занимава само със сериозни престъпления, като в столичната полиция. Трябват ми два екипа от елитни детективи, които да бъдат винаги в готовност за тежките случаи. Те ще се занимават само с големите престъпления, с истински опасните престъпници. Ако има затишие, ще проверяват студени досиета.

Тя извърна глава към него и го изгледа преценяващо.

— И ти мислиш, че аз съм човекът, който ти трябва?

— Искам от теб да ръководиш оперативната група и да участваш в прякото командване на единия екип. Това е работата, която ти приляга най-добре, Карол. Да упражняваш твоето съчетание от интелект и инстинкт в сериозна полицейска работа.

Карол потърка тила си с ръка, студена от допира до чашата.

— Може би някога е било така — каза тя. — Но мисля, че вече не съм същата.

Брандън поклати глава.

— Тези неща не се променят. Ти си най-добрият детектив, работил под мое ръководство, макар да имаше случаи, когато рискуваше да престъпиш допустимите ограничения. Но и да си го правила, то е било в случаи, когато си се оказвала права. Имам нужда от такова ниво на умения и смелост в екипа си.

Карол се вторачи в пъстрия ориенталски килим на пода, сякаш можеше да разчете отговора в шарките му.

— Предпочитам да не приема, Джон. Прекалено много неща съм натрупала в досието си междувременно.

— Ще бъдеш на мое пряко подчинение. Никакви дребнави бюрократи няма да ни се месят. Ще работиш с някои от старите си колеги, Карол — хора, които знаят коя си и какво си постигнала. Никой от тях няма да прави прибързани оценки въз основа на слухове и полуистини. Хора като Дон Мерик и Кевин Матюс, хора, които те уважават — недоизказаното от него се разбираше от само себе си. Нямаше друго място, където Карол би могла да разчита да бъде приета по подобен начин и двамата отлично го съзнаваха.

— Това е много благородно предложение, Джон — очите му срещнаха нейните, потъмнели от безкрайна умора. — Но ми се струва, че заслужаваш нещо по-добро от усложненията, които ще последват, ако ме назначиш.

— Позволи ми аз да преценя това — отбеляза Брандън. Вродената му авторитарност надделя над проявяваната досега отстъпчивост. — Карол, твоята работа винаги се е покривала до голяма степен с личността ти. Разбирам защо не искаш да се върнеш в тайните служби; на твое място сигурно нямаше да искам да видя онези хора до края на живота си. Но полицейската работа ти е в кръвта. Прости ми, ако смяташ, че прекалявам, но наистина съм убеден, че няма да се справиш със себе си, ако не се върнеш към старата работа.

Очите на Карол се разшириха. Брандън се запита дали не е преминал границата на допустимото и зачака пристъпа на хаплива ирония, който в други времена със сигурност би си заслужил, независимо от високия си чин.

— Да не си разговарял с Тони Хил? — попита тя.

Брандън не можа да скрие изненадата си.

— Тони ли? Не, не съм говорил с него от… о, сигурно има повече от година. Защо питаш?

— Защото той казва същото — каза тя с равен тон. — Зачудих се да не сте го скроили заедно.

— Не, идеята беше изцяло моя. Но ти сама знаеш, че преценките на Тони обикновено са точни.

— Може и така да е. Но нито един от вас не може вече да се постави на моето място. Не съм убедена, че старите правила важат за мен, Джон. Не мога да взема решение сега. Трябва ми време, за да размисля.

Брендън пресуши чашата си.

— Имаш на разположение толкова време, колкото ти трябва — той се изправи. — Обади ми се, ако искаш да поговорим по-подробно — извади от джоба си визитна картичка и я постави на масата. Карол изгледа визитката така, сякаш можеше всеки момент да избухне в пламъци. — Уведоми ме, когато вземеш решение.