Вал Макдърмид - Чуждото страдание

— Тук важи същото, което обикновено се казва за политиците, не мислиш ли? Тъкмо хората, които най-много се натискат за тази работа, са последните, които би трябвало да я вършат. И аз не знам, Джон. Ще трябва да решиш, когато я видиш.

Това не беше особено успокоителна мисъл. Но междувременно Брандън бе получил неочаквана подкрепа. Предния следобед в кабинета му се бе появил инспектор Мерик от следствената полиция с молба за разрешение да включи Тони Хил в търсенето на изчезналия Тим Голдинг. Докато обсъждаха случая, Мерик бе казал с нещо близко до копнеж:

— Не мога да не мисля, че бихме се справили по-добре, ако инспектор Джордан още работеше с нас.

Брандън бе повдигнал вежди.

— Надявам се, не преживявате криза на увереността в собствените сили, инспекторе.

Мерик поклати глава.

— Не, господин Брандън. Знам, че правим всичко, което трябва да се направи. Работата е там, че инспектор Джордан има необичаен подход, по-различен от подходите на всички останали, с които съм работил. А при подобни случаи… е, понякога наистина на човек му се струва, че може да пропуска нещо.

Брандън знаеше, че Мерик е прав. А това бе още една причина да се опита да върне Карол към нейния свят. Той изправи рамене и се упъти към бетонния лабиринт, в чийто епицентър го чакаше Карол Джордан.

Джон Брандън бе потресен от промяната в Карол. Жената, която го очакваше да излезе от асансьора, застанала на прага, почти по нищо не приличаше на спомена, който имаше за нея. Би могъл спокойно да я подмине на улицата. Косата й бе подстригана съвсем различно — късо отстрани, а тежкият бретон беше сресан на една страна, така че формата на лицето й изглеждаше изменена. Но промяната в нея бе далеч по-дълбока. Плътта на лицето й сякаш се бе стопила, променяйки подреждането на равнини и хлътнатини. На мястото на интелигентната проницателност в погледа й се прокрадваше плаха предпазливост. Тя вече не излъчваше някогашната увереност, а нервно напрежение. Въпреки че беше топъл летен ден, беше облякла безформен пуловер с висока яка и широки панталони — в контраст с добре скроените, подчертаващи фигурата костюми, в които бе свикнал да я вижда Брандън.

Той спря на метър — два от нея.

— Карол, колко се радвам да те видя отново.

Карол не го посрещна с усмивка — само ъгълчетата на устните й трепнаха нервно и тя каза:

— Заповядайте, господин Брандън.

После отстъпи назад, за да му даде възможност да влезе.

— Няма нужда от официалности — каза Брандън, внимавайки да съхрани колкото може по-голяма физическа дистанция между себе си и нея, докато влизаше. — Доста отдавна вече не съм ти шеф.

Карол не отвърна. Поведе го към два дивана, поставени под ъгъл, откъдето през френските прозорци се разкриваше гледка към старата църква в средата на комплекса „Барбикан“.

Изчака, докато той седна, после предложи:

— Кафе, чай?

— Нещо студено. Много топло е днес — каза Брандън, разкопчавайки сакото на тъмния си костюм. Когато забеляза как тя застива, той спря на третото копче и се покашля.

— Минерална вода или портокалов сок?

— Най-добре вода.

Тя се върна с две чаши, в които газираната вода все още шумеше и изпускаше мехурчета, постави чашата на Брандън пред него и после се оттегли със своята на възможно най-далечното място на другия диван.

— Как си? — попита Брандън.

Карол сви рамене.

— По-добре, отколкото бях.

— Бях потресен, когато научих какво е станало, и много разстроен. Маги и аз… е, знам какво бих изпитал, ако с нея или някоя от дъщерите ни… Карол, просто не мога да си представя как се справяш с преживяното.

— Няма на какво да го оприлича — отвърна остро Карол и впери очи в него. — Бях изнасилена, Джон. Никое друго насилие не може да се сравни с това, освен водещото до смърт, а никой не се е върнал, за да каже какво причинява то.

Брандън прие упрека без възражения.

— Такова нещо не биваше да бъде допуснато.

Карол въздъхна дълбоко.

— Вярно е, аз самата допуснах грешки. Но истинската вина е у хората, които организираха операцията, без изобщо да ме уведомят за какво всъщност става дума. За съжаление не всички имат скрупули като теб — тя се извърна настрани и кръстоса крака. — Каза, че искаш да обсъдиш нещо с мен? — Въпросът й промени категорично темата.

— Така е. Не знам доколко си в течение с промените в нашите служби на север?

Карол поклати глава.

— Точно на това не съм обръщала внимание.

— Няма и причина да си се интересувала — каза той меко. — Но в своята мъдрост шефовете от министерството решиха, че Източен Йоркшир ангажира прекалено малко служители и трябва да се слее с друга централа. И тъй като ръководената от мен централа е по-малката от двете, които ще се слеят, аз съм този, който трябва да се откаже от ръководния си пост.