Вал Макдърмид - Чуждото страдание

Озовал се в кабинета си — сигурно, макар и временно убежище — Тони се отпусна на стола пред компютъра. Какво, по дяволите, търсеше той тук? Бе успял да потисне достатъчно дълго съмненията, които изпитваше към академичния живот, за да приеме поста на преподавател в университета „Сейнт Андрюс“, но след краткотрайното си и изпълнено с мъчителни преживявания пребиваване в Германия не съумяваше да си възвърне спокойствието. Нарастващото убеждение, че университетските власти са му предложили работа заради привлекателното присъствие на неговото име в рекламната брошура, също никак не му помагаше. Студентите се записваха, за да слушат лекциите на човека, чиито психологически профили бяха помогнали за залавянето на някои от най-прочутите серийни убийци в страната. А спонсорите настояваха да се наслаждават на безопасния, воайорски трепет от разказите за преживяванията му, които се опитваха да изкопчат от него. Дори да не бе научил нищо друго от работата си в университета, поне му бе станало окончателно ясно, че не става за циркова маймуна. Каквито и способности да притежаваше, безсмислената дипломатичност не бе сред тях.

Тазсутрешният сблъсък с Жанин Стират бе последният удар. Тони придърпа клавиатурата и се зае да съчинява писмо.

Три часа по-късно Тони си поемаше дъх с усилие. Беше вървял прекалено бързо и сега си плащаше. Приведе се и опипа тревата в краката си. Реши, че е достатъчно суха, и се отпусна на земята. Просна се по гръб и лежа така, докато сърцето му престана да се блъска в гръдния кош. После се поизправи, седна и се загледа с наслада в пейзажа. Така, както седеше на върха на хълма Ларго Ло, пред очите му се простираше устието на река Форт. Водите блещукаха под лъчите на слънцето в този ден на късната пролет. Оттук се виждаше чак до Бърик Ло — вулканичният праисторически конус беше близнак на хълма, на чийто връх се намираше неговата наблюдателница — двете възвишения бяха разделени от ширналото се на мили синьо-зеленикаво море. Погледът на Тони се плъзна по познатите гледки — тъпият, широк палец на скалата Бас, остров Мей, който наподобяваше гърбицата на кит, изплувал на повърхността, и в далечината смътните очертания на Единбург. В този край на графство Файф казваха така: „Ако остров Мей се вижда, значи ще вали. Ако не се вижда, значи вече вали“. Но днес сякаш нямаше никаква опасност да завали. Само тук–там петънцата на няколко облачета нарушаваха ясносиньото небе — като конци, изтеглени от пухкаво тесто за кифлички. Тази гледка щеше да му липсва, когато си заминеше оттук.

Но красивите гледки не можеха да бъдат оправдание за това, че бе загърбил истинското приложение на способностите си. Той нямаше академична нагласа. Първо и най-важно за него бе призванието му на клиничен психиатър, а след това работата му като профайлър. Оставката му щеше да влезе в сила в края на семестъра, значи разполагаше с два месеца, през които да реши какво смята да прави по-нататък.

Предложения за работа не му липсваха. Работата по някогашните му случаи не го бе направила любимец на традиционалистите в министерството на вътрешните работи, но тъй като наскоро бе участвал в разрешаването на един случай на територията на Германия и Холандия, имаше възможност да прескочи изискванията на британската бюрокрация. Сега вече и германци, и холандци, и австрийци го канеха да работи при тях като консултант. И то не само като консултант в случаи със серийни убийци, но и при разследването на други престъпни дейности, които напълно пренебрегваха съществуването на междудържавни граници. Предложенията бяха изкусителни. Дори само гарантираният минимален хонорар би му бил достатъчен, за да преживява. А освен това консултантската работа щеше да му осигури достатъчно свободно време, за да се върне поне отчасти към клиничната практика.

А не можеше да не мисли и за Карол Джордан. Както всеки път, когато тя се появеше в мислите му, умът му подплашено отбягваше срещата със спомена. Но той трябваше да намери някакъв начин да изкупи вината си за това, което се бе случило с нея — без тя да разбере, че това е целта му.

А досега не му бе дошла никаква идея как да осъществи това свое намерение.

Ден втори. А все още нямаше и следа от Тим Голдинг. С натежало сърце Мерик признаваше в себе си, че вече не търсят живо дете. Тази сутрин бе посетил Алистър и Шели Голдинг. Сърцето му се свиваше от спомена за моменталния проблясък на надежда в очите им, когато той влезе в спретнатата им викторианска къщичка. Веднага щом разбраха, че той не им носи никакви вести, погледите им помътняха. Страхът ги бе разял отвътре и не бе оставил нищо друго, освен безплодната надежда.