Вал Макдърмид - Чуждото страдание

Припомни си Карол Джордан и посегна към цигарите си. Тя несъмнено щеше да измисли някакъв съвсем нетрадиционен вариант. Умът й функционираше по начин, който Мерик изобщо не се надяваше да разбере някога. Той имаше коренно различна мисловна нагласа от нейната — сто години да минеха, не би получил някое от нейните внезапни вдъхновения. Но имаше нещо, което Карол би направила, и което би могъл да стори и той.

Мерик вдиша дълбоко дима и посегна към телефонната слушалка.

— Шефът тук ли е? — попита той, когато насреща се разнесе женски глас. — Искам да поговоря с него за Тони Хил.

Джон Брандън изкачваше стълбите на метрото, които извеждаха от спирка „Барбикан“. По мръсните жълтеникави тухли сякаш бе избила пот, дори циментът под краката му изглеждаше топъл и лепкав. Беше задушно, въздухът бе натежал от тежките, смесени миризми на много хора, събрани на едно място. Атмосферата не му осигуряваше подходяща подготовка за предстоящия тежък разговор.

Колкото и да се опитваше да се подготви за мига на срещата си с Карол Джордан, съзнаваше, че няма никаква представа какво го очаква. Знаеше със сигурност само две неща — че не може дори да предположи как се чувства тя след това, което се случи с нея; и че работата би била единственото й спасение.

Бе научил с ужас за нескопосано измислената мисия на агент под прикритие, която бе приключила с изнасилването ма Карол. Човекът, който му го съобщи, се бе опитал да подчертае значимостта на постигнатото в резултат на нейната работа — като че ли това би могло да уравновеси ужаса от онова, което й бяха причинили. Брандън бе прекъснал незабавно тези опити за рационални разсъждения. Познаваше изискванията, които трябваше да изпълнява човекът, издаващ заповеди. Бе посветил живота си на работата в полицията и бе достигнал върха, успявайки да съхрани повечето си принципи. Един от тях гласеше, че нито един служител не бива да бъде излаган на излишни рискове. Разбира се, опасността беше част от работата, особено напоследък, откакто пистолетите се бяха превърнали за представителите на някои обществени прослойки в същия моден аксесоар, какъвто бяха за други МР3-плейърите. Но съществуваше приемлив и неприемлив риск. А според Брандън Карол Джордан е била изложена на напълно неприемлив риск. Просто не можеше да приеме, че съществуваше цел, която би оправдала такива средства.

Но беше безсмислено да се гневи, след като това така или иначе бе станало. Виновниците бяха прекалено добре защитени, така че дори един началник на полицията не би могъл да смути особено съществуването им. Единственото, което Джон Брандън би могъл да стори сега за Карол, бе да й предложи спасителен пояс — възможност да се върне към професията, която тя обичаше. Карол бе вероятно най-добрият следовател, работил под негово ръководство, и инстинктът му подсказваше, че тя сигурно изпитва нужда да бъде отново на своя пост.

Беше обсъдил това с Маги, жена си, докато й разказваше за намеренията си.

— Какво мислиш ти? — попита я той. — Познаваш Карол. Смяташ ли, че ще приеме?

Маги се бе смръщила, разбърквайки замислено кафето си.

— Не би трябвало да питаш мен, а Тони Хил. В края на краищата, той е психолог.

Брандън поклати глава.

— Тони е последният човек, към когото бих се обърнал за съвет във връзка с Карол. Освен това той е мъж, и не може да осъзнае последиците от едно изнасилване така, както сигурно може една жена.

Маги изкриви устни, приемайки обяснението.

— Някогашната Карол Джордан би ти отхапала ръката. Но ми е трудно да си представя какво се е случило с нея след изнасилването. Някои жени просто рухват. За други станалото се превръща в превратен момент от живота им. Трети пък просто го загърбват и се опитват да се убедят, че изобщо не се е случвало. Тогава споменът се превръща в бомба със закъснител, която по всяко време може да им съсипе живота. Има жени обаче, които успяват да се справят с преживяното и да продължат напред. Ако трябва да изкажа предположения, бих казала, че Карол или ще погребе спомена, или ще се пребори с него. Ако е решила да го загърби, сигурно ще прави всичко възможно да се върне на работа, за да докаже на себе си и света, че с нея всичко е наред. Но ако наистина се опитва да направи това, ще представлява опасност за себе си и другите — не ти трябва такъв човек. Все пак… — тя помълча, — ако се опитва да се пребори с преживяното, може да успееш да я убедиш.

— Мислиш ли, че ще се справи? — тъжните кучешки очи на Брандън я загледаха обезпокоено.