Вал Макдърмид: Чуждото страдание

А сега още едно момче сякаш се бе разтопило във въздуха. Мерик въздъхна и свали бинокъла от очите си. Щеше да се наложи да изчакат сутринта, за да завършат претърсването на района. Всички се бяха вкопчили в слабата надежда, че Тим може да е претърпял злополука, че лежи някъде ранен, на място, откъдето никой не може да го чуе. Но тази надежда вече бе угаснала. Мъчително беше усещането, че не разполагат с никакви следи. Явно бе време да прибегнат към проверка на обичайните заподозрени. Мерик знаеше от отдавнашен опит колко рядко се случваше такава проверка да даде резултат, но нямаше намерение да пропусне и най-малката възможност за откриване на улика.

Той извади мобилния си телефон и се обади на сержант Кевин Матюс.

— Кев? Дон е на телефона. Започвай да привикваш предполагаемите.

— Няма следи, така ли?

— Никакви. Пратих дори една група да проверят тунела, който е на половин миля нагоре по линията. Нищо. Време е да постреснем някои хора.

— В какъв обхват?

Мерик въздъхна отново. Зоната на действие на полицията в Брадфийлд обхващаше около четиридесет и четири квадратни мили — полицаите имаха грижата да защитават и служат на около деветстотин хиляди души. Според последните официални данни, които бе чел, в същата тази зона се подвизаваха около 3000 активни педофили. По-малко от десет процента от тях бяха реално регистрирани като сексуални престъпници — дори по-малко от пословичния връх на айсберга. Но не разполагаха с никакви други отправни точки.

— Да започнем в радиус от две мили — каза Мерик. — Нали знаеш, те предпочитат удобствата.

Но още докато говореше, той съзнаваше мъчително, че в наши дни хората изминаваха далеч по-големи разстояния отпреди, когато отиваха на работа, освен това работата на немалко хора изискваше от тях да бъдат постоянно на път, те все по-рядко пазаруваха само в квартала, където живееха — тоест познатата, обичайна зона, в границите на която се чувстваха удобно, бе значително по-обширна от зоната на движение на поколението на техните родители.

— Трябва все пак да започнем отнякъде — добави той с помръкнал от песимизъм глас.

Затвори телефона и се загледа към насипа, засенчил очи с ръка, за да ги предпази от слънцето, което обливаше с невинно сияние тревата и дърветата долу, в ниското. Наистина, слънчевата светлина улесняваше значително търсенето — но същевременно му се струваше някак неуместна, като че ли хубавото време бе оскърбление към мъката на семейство Голдинг. Това беше първият голям случай, който му възлагаха след скорошното повишение — а вече бе почти сигурен, че няма да е в състояние да представи резултати, които биха задоволили ръководството му, пък и него самия.

Доктор Тони Хил крепеше с усилие купчина папки в ръката, с която държеше и протритата си чанта. Той бутна вратата на факултетската канцелария. Имаше достатъчно време, за да успее да прегледа пощата си и да се заеме с писмата, които не можеха да чакат. Секретарката на катедрата по психология се появи от вътрешната стая, когато чу хлопването на вратата.

— Доктор Хил — каза тя. Гласът й звучеше неоснователно самодоволно.

— Госпожо Стират — поздрави Тони и пусна папките и чантата на пода, за да провери какво има в пощенската му кутия.

— Деканът никак не е доволен от вас — заяви Жанин Стират и кръстоса ръце върху внушителния си бюст.

— Така ли? И защо? — попита Тони.

— Заради снощния коктейл в чест на финансова къща „Сейнт Джеймсис Плейс“ — редно беше да присъствате.

Докато стоеше гърбом към нея, Тони извърна очи към тавана.

— Бях погълнат от работа и изобщо не усетих кога е минало времето.

— Те са основен спонсор на научната програма по поведенческа психология — каза с упрек госпожа Стират. — Много държаха да се запознаят с вас.

Тони награби купчината писма, без да си даде труда да ги подрежда, и ги натъпка в предния джоб на чантата си.

— Убеден съм, че са се забавлявали чудесно и без мен — каза той, събра и папките си и се упъти към вратата.

— Деканът очаква от целия академичен екип да подкрепя усилията му за събиране на средства, доктор Хил. От вас не се изисква кой знае какво усилие, трябва просто да отделите час-два от времето си…

— За да задоволявам болезненото любопитство на ръководния състав на някаква фондация, така ли? — сопна се Тони. — Честно казано, госпожо Стират, предпочитам да си запаля косата и да гася пламъците с чук.

Той успя да натисне дръжката на вратата с лакът и се измъкна навън, без да се обръща, за да оцени възмутеното изражение, което със сигурност се бе появило на лицето й.