Вал Макдърмид - Чуждото страдание

Мерик бе напуснал дома им потиснат и изпълнен с пустота. Хвърли поглед надолу по улицата и си каза с горчива ирония, че Тим Голдинг в известен смисъл бе станал жертва на „облагородяването“ на района. Семейство Голдинг живееха в Харистаун — някогашен работнически квартал, превърнал се в едно от модните предградия, след като заможни и предприемчиви млади семейства накупиха рушащите се сгради и се заеха да ги възстановяват. За сметка на това обаче изчезна усещането за общност. Старателните последователи на последните тенденции от списания за архитектура и вътрешно обзавеждане като „Хоум Фронт“ се интересуваха единствено от собствения си живот — животът на съседите изобщо не ги вълнуваше. Само преди десет години Тим Голдинг щеше да е добре познат на всички обитатели на тази улица и той също щеше да ги познава. В една лятна привечер повечето хора от квартала щяха да са наизлезли, кой на път към местната кръчма, кой към градината, или пък просто щяха да седят по праговете на къщите си и да бъбрят, наслаждавайки се на последните слънчеви лъчи. Самото им присъствие би опазило детето. Освен това всички биха забелязали появата на непознат, щяха да проследят минаването му и да се опитат да разберат накъде се е упътил. Но понастоящем в този час онези обитатели на Харистаун, които не се опитваха да забъркат някой екзотичен специалитет по рецептата на поредния нашумял телевизионен готвач в елегантните си нови кухни, са били в задните си градини, отделени от съседските с високи зидове, за да аранжират лехи в средиземноморски стил или да садят диви цветя в гръцки амфори. Мерик изгледа мрачно плътно затворените врати и прозорци и изпита копнеж по по-простичките времена. После тръгна обратно към временния щаб, уморен и в лошо настроение.

Екипът беше работил цяла нощ. Бяха разпитвали регистрирани педофили от района. Не бяха се добрали до никаква улика, която да помогне на придвижването на търсенето. Бяха се обадили двама души със сведението, че били забелязали бял форд транзит да преминава бавно по тесните улички горе-долу по времето, когато бе изчезнал Тим. За щастие един от тях си бе спомнил достатъчно цифри от номера, за да могат да го пуснат за проверка в полицейските компютри. Бяха успели да открият в района половин дузина микробуси, чиито номера съдържаха цифрите, и това вля нова енергия в диренето.

Но и тази следа увехна само след около два часа. Третият микробус от списъка бе собственост на фирма, снабдяваща клиентите си с органично произведени зеленчуци по домовете. Шофьорът се бе движил особено бавно, тъй като бил нов и не познавал още улиците в квартала. Това не би било достатъчно да го освободи от подозрения, но фактът, че бил съпровождан от петнайсетгодишната си дъщеря, която му помагала, за да припечели джобни пари, реши нещата.

Така че започваха отначало. Мерик пъхна ръце в джобовете на панталоните си и се взря мрачно в таблото, окачено в работния център. То бе все още потискащо пусто. На този етап при търсенето на изчезнало дете обикновено започваше да приижда всякаква информация. Така бе станало например в случая с изчезването на Гай Льофевр, макар в крайна сметка всички постъпили сведения да се оказаха безполезни. Но кой знае защо сега нямаше прилив, а само една жалка струйка от сведения. Разбира се, имаше обичайните обаждания, които само им губеха времето — как някой видял Тим в експреса с някаква азиатка; друг пък го бе забелязал да влиза в „Макдоналдс“ в Тонтън заедно с мъж с прошарена коса; видян бе дори да си купува компютърни игри в Инвърнес. Мерик знаеше, че подобни сигнали не вършат никаква работа. Който и да бе отвлякъл Тим, надали щеше да го разхожда по улиците, та всеки да може да го види.

Мерик въздъхна. В мислите си вече не виждаше едно малко момче, което играе с приятелите си. Затвореше ли очи, пред него изникваше плитък гроб в гориста местност. Или проблясък на жълта футболна фланелка сред високата трева край някоя нива. Крак или ръка, щръкнали от някоя канавка, Господи, колко неспособен се чувстваше да се справи с тази задача!

Измъчваше съзнанието си с опити да измисли някакъв нов, по-различен подход, припомняше си хора, заемали преди него поста му, чудеше се какво биха предприели те на негово място. „Попай“ Крос сигурно щеше да е убеден, че похитителят е човек, когото вече имат картотекиран. Сигурно щеше да върти на шиш регистрираните педофили, надявайки се да изтръгне признание от някого. Мерик бе уверен, че е изчерпал този аспект на диренето, макар че подчинените му никога не биха си позволили да упражнят такъв натиск, с какъвто се бе прочул Попай. В наши дни този, който ползваше прекалено груби методи при разпит, поемаше голям риск. Съдилищата не проявяваха търпимост към полицаи, упражнили тормоз над психически нестабилни заподозрени.