Вал Макдърмид - Чуждото страдание

Гласът му дава и подаръци. Е, да, има хора, които са му подарявали разни неща преди, но това са били все ненужни боклуци, от които са искали да се отърват, или употребявани вещи, които вече не са им били необходими. Гласът е нещо друго. Гласът му подарява неща, които са избрани специално за него. Подаръци, които са си още в кутиите и опаковките, купени с пари, а не крадени. Минидиск плейъра, джинсите на „Дизел“. Запалката „Зипо“ с медния релефен череп и кръстосани кости — толкова е приятно да ги потрива с палец! Видеокасетите, които развихрят фантазията му и го карат да си представя какво би направил с уличниците, които вижда по ъглите.

Когато попита защо получава тези подаръци, Гласът му отговори, че бил достоен за тях. Той не го разбра тогава, всъщност и досега не е наясно. Гласът каза, че трябвало да си ги заслужи, но много дълго време не му обясняваше как. Сигурно вината си беше негова. Бавно загряваше, винаги му трябваше доста време, докато се ориентира.

Но той винаги се стреми да се понрави. Откакто се помни, учи как да накара хората да се усмихват, да изпълни желанията им — това е най-добрият начин да си спести боя. Затова много внимаваше, когато Гласът започна да му дава уроци — знаеше, че ако не ядоса Гласа, той няма да го изостави. А той не иска Гласът да го напусне, защото когато го чува, се чувства добре. Не са много нещата, които са го карали да се чувства добре.

Затова слуша внимателно и се опитва да разбере. Сега вече знае всичко за отровата, която разпространяват момичетата по улиците. Знае, че дори тези, които са се държали мило с него, се интересуват от това, което могат да измъкнат. Това му звучи убедително; спомня си колко често са се опитвали с умилкване да получат от него нещо повече, но той не отстъпваше от равностойността на смачканите банкноти, които му пробутваха. Сега знае, че тези мръсници трябва да бъдат пречистени, и че той ще бъде част от това пречистване.

Няма да му се наложи да чака дълго. Всяка нощ, когато изгаси лампата, в тишината Гласът му описва какво ще се случи. Първоначално това го плашеше. Не беше убеден, че може да приеме мисълта, че сякаш самите стени му говорят. А и не вярваше, че може да направи това, което се искаше от него. Но сега, заслушан в Гласа в прехода между бодърстване и сън, той си мисли, че може и да успее. Полека, стъпка по стъпка, само така се достига до избраната цел. Така казва Гласът. А когато той започва да си представя всичко стъпка по стъпка, вижда, че в цялата работа няма нищо трудно. Трудното е само накрая.

Никога досега не е правил такова нещо. Но го е виждал на видео, отново и отново. Знае колко приятно му става, когато гледа. А Гласът твърди, че на живо е милион пъти по-хубаво. И това звучи убедително, защото всичко, което му е казвал досега Гласът, се е оказвало истина. А сега мигът настъпи. Ще се случи тази вечер.

Той едва сдържа нетърпението си.

Карол Джордан хвърли чантата си на седалката до шофьорското място и седна в сребристата лимузина среден клас, която бе избрала тъкмо заради безличния й вид. Пъхна ключа в стартера, но някак не можеше да събере сили да запали мотора. Господи, какво правеше всъщност? Дланите й бяха лепкави от пот, паника бе стегнала гърдите й. Как, по дяволите, си представяше, че ще влезе в залата и ще успее да влее у подчинените си желание за работа, след като устата й бе пресъхнала, а езикът — залепнал за небцето?

Тя вдигна поглед към малките прозорчета, разположени високо на стената на подземния паркинг. Пред очите й преминаваха краката на минувачи, бързащи за работа. Лъскави, елегантни мокасини, протрити обувки, ниски и високи токчета. Крака в панталони, джинси, плътни черни чорапи и фини, прозрачни чорапи в телесен цвят. Всички бързаха към центъра, приемаха началото на работния ден като нещо естествено. Защо и тя не можеше да бъде като тях?

— Я се стегни, Джордан — измърмори тя под нос, завъртя ключа и моторът изръмжа. Нали не й предстоеше да се изправи пред непознати? Екипът й не беше многоброен и всеки от подчинените й бе избиран лично от нея и Брандън. Повечето бяха хора, с които бе работила и преди, хора, за които бе убедена, че я уважават. Или поне навремето я бяха уважавали. Надяваше се, че все още им вдъхва достатъчно респект, за да не се подадат на изкушението да я съжаляват.

Карол изкара колата от гаража на улицата. Всичко бе толкова познато и все пак толкова различно. Преди, когато живееше и работеше в Брадфийлд, живееше в голям апартамент в подпокривното пространство на някогашна складова постройка — това жилище бе нейното орлово гнездо, оттам тя се чувстваше едновременно част от града, за чиято сигурност се грижеше, но бе и в състояние да го наблюдава отстрани. Когато отиде да работи в Лондон, продаде апартамента на брат си и приятелката му. Сега отново обитаваше това жилище, но този път като кукувица, натрапила се в гнездото на Майкъл и Луси. Те бяха променили почти всичко в апартамента и това караше Карол да се чувства съвсем не на място. Навремето тя би свила рамене и пропъдила това усещане със съзнанието, че има поне едно място, където се чувства у дома — мястото, на което работеше. Това, от което се боеше днес обаче бе, че и на работното си място ще се чувства също толкова чужда, както и у дома.