Вал Макдърмид - Чуждото страдание

— А къде е моят кабинет, Дон?

Мерик посочи към две врати в далечния край на стаята, които водеха към две други помещения.

— Избирайте. И двете стаи са празни.

Тя си каза, че нито една от двете не гарантира кой знае каква самостоятелност. Избра все пак тази, чиито прозорци гледаха към външния свят, а после се обърна към Мерик, който я бе последвал.

— Повикай човека, който се занимава с поддръжката. Искам да постави щори на вътрешния прозорец.

Мерик се ухили.

— Не искате да ви виждаме, когато редите пасианс на компютъра, а?

— Откровено казано, предпочитам „Фрий Сел“. Имам нужда от половин час, за да си подредя нещата, и после ще се съберем да поговорим.

— Няма проблеми — той се измъкна от стаята, оставяйки я сама. Карол бе обзета от облекчение. Включи компютъра си, но само след секунди видя, че към нея се насочва Еванс с куп папки в ръце. Тя скочи, за да му отвори вратата.

— Какво е това?

— Текущите разследвания — последните случаи. Донесоха ни ги вчера следобед. Предполага се, че трябва да работим по тях, докато възникне нещо по-сериозно.

Карол почувства вътрешно оживление. Най-сетне нещо, върху което ще може да съсредоточи мислите си. Нещо, което може да пропъди демоните — или поне да ги накара да замлъкнат за малко.

Ейдън Харт оглеждаше предпазливо човека, седнал насреща му. Той знаеше, че немалко негови колеги го считат за прекалено млад, за да заема поста клиничен директор на болницата „Брадфийлд Мур“, но бе достатъчно уверен в способностите си, за да отпише неодобрението им като продукт на завист и разочарование. Знаеше, че нито един от тях не може да му бъде съперник в професионално отношение.

Но новоназначеният колега беше от съвсем различна категория. Доктор Тони Хил имаше блестяща репутация, но същевременно се говореше, че с него не се работи лесно. Не спазваше никакви правила, освен тези, които сам приемаше за важни. Беше единак, работеше в екип само в случаите, когато сам подбираше сътрудниците си. У хората, с които бе работил, бе предизвиквал възхищение и раздразнение в еднакви размери. Когато Тони Хил подаде молба да бъде назначен в болницата, първият порив на Ейдън Харт бе да откаже. В „Брадфийлд Мур“ имаше място само за една звезда — и това бе той.

После обаче размисли. След като Хил кандидатстваше за работа на половин работен ден, извършваната от него работа можеше да се насочва и контролира. Евентуалните му успехи можеха да се представят по-скоро като заслуги на самия Харт — директорът — визионер, опитомил единака. Перспективата беше съблазнителна. Можеше да си създаде името на човека, убедил изключителния специалист Тони Хил да се върне към клиничната практика. Бе успял да се убеди, че пациентите може и да имат полза от прочутите таланти на Тони Хил да се вживява в състоянието им, но че основната полза ще бъде за самия Харт. Тези идеи се утвърдиха, когато се запозна лично с Хил. Ейдън Харт, който беше довел до съвършенство способността си да се облича, за да прави впечатление, установи, че това определено не е една от силните страни на Хил. Мъжът, който седеше срещу него, бе невисок, зле подстриган, с кафяви обувки, черен панталон и зеленикаво сако от туид, чиито ръкави бяха протрити по краищата. С такъв вид нямаше никакъв шанс да предизвика сензация в средите, към които се целеше самият Харт. Хил сякаш се притесняваше от популярността, която му бе донесло сътрудничеството с полицията, и подчертаваше, че няма никакво желание отново да предизвиква публичен интерес. С каквото и профилиране да му предстоеше да се занимава, искаше да върши работата си или зад затворената врата на кабинета, или далеч зад граница. Настоятелното му желание да се върне към клиничната практика бе почти трогателно.

При първата среща Харт бе обзет от самодоволното убеждение, че най-доброто решение би било да рискува, назначавайки Тони Хил. Кой знае как, бе пропуснал да забележи какъв остър интелект гореше в погледа му, не бе доловил харизматичното излъчване, което обгръщаше мъжа срещу него като добре скроен костюм. По-късно Харт не можеше да си обясни как бе пропуснал да отбележи тези неща — освен ако, разбира се, Хил съзнателно не бе прикрил тези си качества, с цел да направи съвсем различно впечатление. А тази мисъл бе много обезпокояваща. Харт предпочиташе да вижда себе си в ролята на аналитика. Смущаваше го представата, че този път самият той е бил изигран от по-добър специалист по разчитането на човешкото поведение. Не можеше да пропъди подозрението, че може да е обект на анализ за тези удивително сини очи, които сякаш поглъщаха и най-дребната подробност от езика на тялото му. Не му бе приятна мисълта, че ще се наложи да следи внимателно всяка своя дума и всяко свое движение в присъствието на новия си подчинен. Ейдън Харт си имаше своите тайни и никак не му се искаше Тони Хил да започне да рови близо до тях.