Вал Макдърмид - Чуждото страдание

Сержант Кевин Матюс бе застанал точно зад Мерик. Кевин бе успял да се реабилитира след една невероятно глупава постъпка, която едва не му струва кариерата. Макар именно тя да бе човекът, разкрил измамите му, Карол забеляза с удоволствие, че той като че ли си бе възвърнал увереността. Беше прекалено добър следовател, за да пропилее възможностите си в неангажиращите съзнанието задачи на униформен полицай. Карол се надяваше споменът, че някога имаха еднакъв чин, да не го дразни прекалено много.

— Кевин — каза тя приветливо. — Радвам се да те видя отново.

Бледата, осеяна с лунички кожа на лицето му пламна и той отвърна:

— Добре дошли отново в Брадфийлд.

Междувременно другите се бяха струпали около нея.

— Хубаво е да ви види отново човек, шефе — разнесе се женски глас някъде отзад. Карол се извърна и забеляза слабата фигурка на Пола Макинтайър, която я гледаше усмихнато. Следовател Макинтайър бе изпълнявала периферни задачи за екипа, разкрил психопата, който бе убил жестоко четирима млади мъже. По онова време тя само помагаше по съвместителство, но Карол не бе забравила, че Пола никога не пропускаше и най-незначителните подробности, и че имаше изключително добър подход при разпита на свидетели. Според Брандън тя междувременно се бе утвърдила като един от най-добрите специалисти по разпити в градската полиция. Карол съзнаваше отлично какво голямо значение имаше това умение при разследване на убийство, където никой никога не разполагаше с излишък от време. Умението да измъкнеш от свидетеля всичко, което знае, на определен етап можеше да бъде равностойно на спасяването на човешки живот.

Пола побутна напред тъмнокож мъж, който дотогава бе стоял зад нея.

— Следовател Еванс — каза тя. — Сам, това е главен инспектор Джордан.

Карол протегна ръка. Еванс сякаш се колебаеше дали да я поеме, а докато се ръкуваха, избягваше погледа й. Карол го огледа набързо, за да си състави някаква представа за него. Не беше много по-висок от нея; сигурно едва бе успял да покрие изисквания минимум за ръст при служба в полицията. Ситно къдравата му коса беше ниско подстригана, а чертите му по-скоро характерни за бялата раса, отколкото типично африкански. Кожата му имаше цвят на карамелизирана захар, а заострената къдрава брадичка му придаваше зрелост, която не хармонираше с гладкото, младежко лице. Тя си припомни бележките на Брандън за него: „Мълчаливо момче. Но когато наистина има какво да каже, не се притеснява да говори. Умен е и има способността не само да събира информация, но и да извлича от нея тъкмо това, което е необходимо. Има амбиция да стигне до върха, но я прикрива умело. Това означава, че ще е готов на всичко, за да ти бъде от полза“.

Явно щеше да се наложи да приеме преценката на Брандън на доверие.

Само една фигурка стоеше малко по-назад. По лицето на следовател Стейси Чен трептеше слаба, малко насилена усмивка. Тя беше непознатата величина. В наши дни всяка работна група имаше нужда от компютърен специалист, от човек, който да е в състояние да овладее обемите натрупвана информация. Карол бе помолила Брандън да й препоръча подходящ човек, и след двайсет и четири часа той предложи Стейси. „Има магистърска степен по информатика, справя се великолепно със системата и умее да извлича максимална полза от информацията. Не е общителна, но съзнава необходимостта да не се дели от хората, с които работи. Освен това и тя е амбициозна“.

Карол помнеше добре това усещане. Амбицията я бе напуснала в Берлин заедно с човешкото й достойнство, но тя не бе забравила изгарящото желание да се добереш до по-горното стъпало на професионалната йерархия. Карол заобиколи Еванс и подаде ръка на Стейси.

— Здравей. Ти трябва да си Стейси. Радвам се, че ще работим заедно.

Кафявите очи на Стейси не се откъсваха нито за миг от лицето на Карол.

— За мен това е изключително ценна възможност — отвърна тя. В гласа й се долавяше силен лондонски акцент.

Карол се огледа.

— Един човек липсва — отбеляза тя.

— О, да — отвърна Мерик. — Следовател Крис Дивайн. Вчера получихме известие, че са открили на майка й рак — последна фаза. Помоли за разрешение да остане за известно време в лондонската полиция. Шефът се съгласи.

Карол поклати глава, обзета от леко раздразнение.

— Хубава работа. Още не сме започнали, а вече сме в непълен състав.

Озърна се отново, този път за да види по-добре помещението. Вътре имаше шест бюра с компютри. На едната стена висяха бели и коркови табла, имаше и шрайбпроектор. По-голямата част от стената до вратата бе заета от голяма карта на Брадфийлд. На прозорците на отсрещната стена имаше вертикални щори, които предотвратяваха изкушението да се разсейваш, съзерцавайки пейзажа. Стаята беше с прилични размери; нито прекалено малка, нито пък толкова просторна, че да се чувстват неуютно. Карол реши, че върши работа.