Вал Макдърмид - Чуждото страдание

Дори самият Брадфийлд беше едновременно добре познат и чужд. Когато бе живяла и работила тук преди, бе се постарала да опознае града добре. Бе посещавала местния музей в опит да си изясни силите, въздействали върху оформянето на Брадфийлд през вековете, пътя му от малко селище на овчари и тъкачи до оживен търговски център, съперничещ си с Манчестър за титлата „северна столица на империята“ по времето на кралица Виктория. Бе научила за упадъка на града в следвоенната епоха, както и за повторното му съживяване от прилива на няколко имигрантски вълни в края на миналия век. Бе опознала архитектурата му, бе се научила да оценява следите от италианския стил при по-старите сгради; бе се опитвала да разбере органичното развитие на града, да си представи това, което бе унищожено от грозните бетонни блокове, строени през шейсетте години, и от търговските центрове. Бе успяла постепенно да създаде карта на града в мислите си, бе го кръстосвала през всеки свободен момент — пеш или с кола, така че още в момента, когато я повикаха на някакъв адрес, да бъде наясно в каква обстановка й предстои да се озове.

Но тази сутрин някогашните познания сякаш бяха напуснали Карол. В нейно отсъствие нови маркировки бяха плъзнали като гъби, принуждавайки я съвсем неочаквано да се съсредоточи в шофирането и пътя, който избираше. Би предположила, че отиването с кола до полицейската централа ще бъде за нея почти автоматично действие. Само че пътят й отне два пъти по-дълго време от това, което бе очаквала, и когато най-сетне навлезе в паркинга, я обзе облекчение. Карол се движеше бавно покрай маркираните места в паркинга, докато забеляза със задоволство, че поне едно от обещанията на Джон Брандън бе изпълнено. На едно от малкото все още празни места бе написано „инспектор Джордан“ — явно съвсем наскоро, защото боята бе още прясна.

Докато влизаше в участъка, я обзе усещане за нещо вече преживяно. Тук поне като че ли нищо не се бе променило. Фоайето, в което се влизаше през задния вход, миришеше все така на застоял цигарен дим и пържено от стола, който се намираше на долния етаж. Каквито и козметични промени да бяха осъществени в представителните части, никой не бе възлагал на специалисти да направят този вход по-привлекателен. Стените бяха боядисани във все същото индустриално сиво, на таблото за съобщения висяха пожълтели от старост бележки, може би същите, които бе видяла за последен път преди години. Карол застана пред гишето, кимна за поздрав и каза на полицая, който седеше вътре:

— Аз съм инспектор Джордан, започвам работа в специалния екип към отдел „Убийства“.

Полицаят, човек на средна възраст, прокара ръка по ниско подстриганата си, сивееща коса и се усмихна.

— Добре дошла — каза той. — Асансьорът е в края на коридора, качете се на третия етаж. Вие сте в стая 316.

— Благодаря — Карол успя да се усмихна едва-едва в отговор и се обърна, за да бутне входната врата към коридора, когато чу бръмченето, сигнализиращо автоматичното отваряне. Изправи несъзнателно рамене, вирна брадичка и тръгна забързано към дъното на коридора, без да обръща внимание на някой и друг любопитен поглед, отправен й от униформените полицаи, с които се разминаваше.

На третия етаж обаче бе правен опит за освежаване, след като тя бе напуснала. Долната част на стените беше боядисана в бледолилаво, а нагоре, до тавана — в сивобелезникаво. Някогашните дървени врати бяха подменени с нови, от стомана и стъкло, матирано по средата, така че минаващият по коридора трудно би могъл да разбере какво точно става в стаите. Застанала пред вратата на номер 316, Карол си каза, че обстановката напомня повече на рекламна агенция, отколкото на полицейски участък.

Тя си пое дълбоко дъх, бутна вратата и влезе. Посрещнаха я няколко любопитни погледа, после лицата на хората срещу нея разцъфнаха в усмивки. Първи скочи на крака Дон Мерик, отскоро повишен в чин инспектор. Той беше работил с Карол по първия й случай със серийни убийства — случаят, който доказа на интересуващите се от този въпрос, че тя има необходимите заложби да доведе такова разследване докрай. Дон бе човек, на когото винаги можеше да се разчита — съзнанието за това изпълваше Карол с благодарност, докато той прекосяваше стаята, за да се ръкува с нея.

— Чудесно е, че сте отново при нас — той се пресегна и обхвана с дланта на свободната си ръка лакътя й, докато се ръкуваха. Въпреки че бе едър и доста по-висок от нея, тя установи със задоволство, че допирът му не я притеснява. — Очаквам с нетърпение да работим отново заедно.