Вал Макдърмид - Чуждото страдание

Едва бе седнала зад бюрото си, и Дон Мерик се появи на прага с папка в ръка.

— Може ли да поговорим, госпожо Джордан?

Карол посочи с глава стола за посетители. Дон седна, притиснал папката към гърдите си.

— Тим Голдинг — каза той.

— Разбрах, Дон. Просто предай случая.

Той притисна папката още по-силно към себе си.

— Работата е там, че…

— Разбирам. Ако някой ще се рови в твоя случай, по-добре да съм аз, отколкото някой от новите — Карол протегна ръка.

Дон се размърда колебливо на стола и й подаде папката.

— Нямаше какво повече да се направи — поде той. — Все едно, че постоянно се удряхме в стена. Дори не бяхме в състояние да подадем достатъчно данни на Тони Хил, за да успее да състави профил, който да ни върши работа. Той сам каза, че така само пилеем излишно средства. Но не можах да се сетя за никаква друга възможност. Затова и папката се озова в списъка на студените досиета толкова скоро след началото на следствието.

— И аз се питах защо е станало така. Стори ми се, че палката прекалено рано е отишла на лавицата на безнадеждните.

Дон въздъхна.

— Просто нямаше какво друго да правим с нея. Възложил съм все пак на двама следователи да следят евентуални развития и да запушват устата на журналистите, ако решат да се заядат с нещо. Но вече от месец няма никакво движение по случая — той целият излъчваше потиснатост, от увисналите рамене до тъжния кучешки поглед.

Видът му предизвика прилив на съчувствие у Карол.

— Остави папката при мен, Дон. Не ми се вярва да забележа какъвто и за било пропуск.

Той стана. Изражението му бе все така натъжено.

— Работата е там, че си спомням колко ми се искаше да бъдете тук, когато започнах да работя по случая. Искаше ми се да мога да ви представя данните. Вие винаги сте успявали да погледнете на нещата от съвсем различен ъгъл.

— Нали знаеш какво казват хората, Дон? Внимавай какво си пожелаваш, защото може и да се сбъдне.

Тони Хил се приведе напред и се загледа внимателно през прозорчето. На стола, чиито крака бяха завинтени за пода, седеше спретнат, оплешивяващ мъж. Изглеждаше към петдесетте, но спокойното му изражение бе изгладило бръчките, вкопани в лицето му от възрастта. За миг, кой знае защо, Тони си представи детска близалка, плътно увита в целофан.

Имаше нещо неестествено в пълната му неподвижност. Повечето от пациентите, с които Тони си бе имал работа, се затрудняваха да седят неподвижно, камо ли пък напълно спокойно. Постоянно нервничеха, подскачаха на местата си, пушеха непрекъснато или чоплеха нещо по дрехите си. Но неподвижността на този човек — Тони погледна към бележките си — направо предизвикваше асоциации с дзен-будизма. Тони отново хвърли поглед на бележките, припомняйки си прочетеното предната вечер. Поклати глава, потискайки гнева, надигнал се у него при мисълта за глупостта, проявена от някои колеги. После затвори папката и тръгна към стаята за разговори с пациентите.

Забеляза колко по-жизнена е походката му — дори на такова кратко разстояние. Психиатричната лечебница „Брадфийлд Мур“ определено не предизвикваше асоциации със задоволство, но тя осигури на Тони именно задоволство — за първи път от месеци насам. Беше излязъл отново на полесражението, отново се бе озовал в света на хората с объркани мозъци — там, където му беше мястото. Въпреки постоянните му опити да привикне към поредица от маски, които биха му помогнали да се слее с множеството, Тони знаеше, че в света отвъд мрачните стени на „Брадфийлд Мур“ се чувства като чужденец. Не му се искаше да анализира прекалено отблизо корените на това чувство; така стигаше до заключения за самия себе си, които не му бяха много приятни. Все пак, невъзможно бе да отрече, че прилагането на способността за съпреживяване придаваше смисъл на живота му. За него нищо не можеше да се сравни с мига, когато успееше да намести разпилените частици на чуждото съзнание, да проникне в заплетените мисли на другия. Наистина, съвсем честно, за Тони това преживяване си оставаше несравнимо.

Бутна вратата на стаята и се разположи на стола срещу човека, който представляваше за него поредното предизвикателство. Том Стори остана неподвижен — само очите му се насочиха към Тони и срещнаха неговите. С едната си ръка пациентът държеше дебело обинтованата китка на другата — мястото, където допреди няколко дни бе имало ръка. Тони се приведе напред и придаде на лицето си израз на съчувствие.

— Аз съм Тони Хил. Съчувствам ви за претърпяната загуба.