Вал Макдърмид - Чуждото страдание

Очите на Стори се разшириха от учудване. После той изсумтя презрително.

— Какво имате предвид — ръката или децата ми? — отвърна той кисело.

— Имам предвид сина ви и дъщеря ви — каза Тони. — Предполагам, че в сравнение с това загубата на ръката ви се струва истинска благословия.

Стори не каза нищо.

— Така нареченият „Синдром на чуждата ръка“ — продължи Тони. — Споменава се за първи път в специализираната литература през 1908 година. Превръща се в дар Божи за сценаристите на филми на ужаса: 1924 година — „Ръцете на Орлак“; Конрад Вайд играе ролята на пианист, комуто присаждат ръце на убиец, след като загубва своите при катастрофа; 1946 — „Петопръстия звяр“ — още една история за пианист; 1987 — „Мъртво зло II“ — героят отрязва с трион ръката си, обладана от злото, която постоянно се опитва да го унищожи. Всякакви такива евтини трикове за привличане на публика. Но когато нещо подобно се случи със собствената ти ръка, това вече не е евтин филм на ужаса, нали? А когато се опиташ да го обясниш, никой не те приема насериозно. Така ли е, Том?

Стори се поразмърда, но остана на мястото си, все така мълчалив и невъзмутим.

— Домашният лекар ти е дал успокоителни и е приписал всичко на стреса, нали?

Стори кимна едва забележимо.

Тони се усмихна окуражаващо.

— Но успокоителните не подействаха, прав ли съм? От тях само си ставал сънлив и си се чувствал така, сякаш наблюдаваш всичко отстрани. А с ръка като твоята не си имал правото да отслабваш бдителността си, защото никой не би могъл да предположи какво ще се случи тогава. Как стана всичко, Том? Може би си се събудил посред нощ от чувството, че се задушаваш, и си установил, че собствената ти ръка те души? Може би ръката ти е чупила чинии в главата ти? Пречела ти е да слагаш храна в устата си?

Въпросите бяха зададени с мек тон, гласът на Тони бе пълен със съчувствие.

Стори се покашля.

— Хвърляше разни неща. Седнехме ли на закуска, хващах чайника и го хвърлях по жена си. Някой път в градината, без да се усетя, вземах камъни от алпинеума и замерях децата с тях.

Той се облегна назад, видимо изтощен от усилието да говори.

— Вероятно си бил много уплашен. Как реагира жена ти?

Стори притвори очи.

— Искаше да ме напусне и да вземе децата със себе си.

— А ти обичаш децата. Това те поставя в жестока дилема. Няма как да се противопоставиш, но от друга страна, животът без децата ти се струва безсмислен. Ако обаче продължиш да живееш с децата, това означава те да живеят в постоянна опасност, защото не можеш да спреш ръката да върши това, което иска. Не е било лесно да намериш изход — Тони замълча и Стори отново отвори очи. — Трябва да си се измъчвал непрестанно.

— Защо се опитвате да ми намерите оправдание? Аз съм чудовище. Убих децата си. Нищо по-лошо няма на този свят. Трябваше да ме оставят да умра от кръвозагуба, вместо да ме спасяват — думите на Стори излизаха от устата на пристъпи, с усилие.

— Ти не си чудовище — настоя Тони. — Не само децата ти са жертви в случая. Смятам да те подложа на някои прегледи. Том, струва ми се, че страдаш от определен вид тумор в мозъка. Разбираш ли, мозъкът ти поначало има две части. Импулсите от едната част достигат до другата по нещо като мост — така нареченият corpus callosum . Когато този път е нарушен, дясната ти ръка не знае какво прави лявата — в буквалния смисъл на думата. А това е ужасно изживяване. Разбирам, че то те е тласнало до такова състояние, което си решил, че е по-добре да убиеш децата, защото се боиш от това, което би им причинил иначе.

— Но аз съм виновен — настоя Стори. — Аз им бях баща. Трябваше да ги закрилям — не да ги убивам.

— Но нали си се боял от самия себе си. Затова си решил да ги задушиш в съня им — казал си си, че така е по-хуманно.

Очите на Стори се напълниха със сълзи.

— Ужасно е — промълви той задавено. — Но никой не пожела да ме изслуша. Никой не ми помогна.

Тони се пресегна и постави ръка върху превързаната китка на другия.

— Ще ти помогнем, Том. Обещавам ти. Ще ти помогнем.

Карол изпъна гръб и раздвижи рамене, после се завъртя на стола си и впери поглед през прозореца. От другата страна на улицата се издигаше хубава сграда, строена в стила на неокласицизма, с фасада от бял портландски мрамор. Преди Карол да напусне Брадфийлд, там имаше зала за бинго. Сега вътре имаше нощен клуб — името „Афродита“ бе изписано с имитация на гръцки шрифт и светеше със студена неонова светлина. По улицата преминаваха с грохот автобуси, окичени с реклами за най-новите филми и компютърни игри. Един общински служител обикаляше паркинга и размахваше електронното устройство за билети като палка. Хората се занимаваха със своя живот, далеч от неприятностите, които бяха неин занаят. Бе прочела всички материали за Гай Льофевр, а вече почти приключваше и с папката за Тим Голдинг. Буквите започваха да се размиват пред очите й. Като изключим половинчасовата обедна почивка, бе чела непрекъснато цял ден. Знаеше, че това се отнася и до всички останали. Всеки път, когато вдигнеше глава, установяваше, че всички в стаята също са погълнати от материалите пред себе си. Интересно как езикът на тялото разкриваше много повече за тях, отколкото предпазливият и не особено оживен разговор, който водиха, докато ядяха сандвичите, донесени от Стейси за обяд от стола.