Вал Макдърмид - Чуждото страдание

Дон седеше приведен над бюрото си, поставил свитата си в лакътя ръка пред папката като дете, което не иска да преписват от него. Не беше най-съобразителният детектив, с когото бе работила Карол, но компенсираше с непоклатимо упорство и абсолютна преданост към общата работа. Нямаше никакво съмнение, че той бе човекът, на когото тя можеше да разчита напълно. Той го бе доказал още в миналото, но едва днес Карол осъзна колко важно е това за нея.

Слабият, жилав Кевин седеше с изправен гръб, документите бяха спретнато подредени пред него. От време на време спираше да чете и се взираше продължително някъде пред себе си — за толкова време можеше да се изпуши една цигара. После надраскваше нещо в бележника до себе си и се заемаше отново с четенето. Карол си припомни, че той винаги се бе държал затворено; затова навремето й бе толкова трудно да повярва, че именно той е нарушил правилата. Но като повечето хора, робуващи на задръжките си, когато най-сетне наруши ограниченията, той се бе държал по-безразсъдно от най-големите любители на риска. Тъкмо това го доведе и до предателството. Карол считаше, че той никога няма да повтори грешката си, но все още не можеше да се убеди да му вярва. Надяваше се той да не е забелязал това в погледа й.

Сам Еванс се бе разположил на стола срещу Кевин. Сакото му бе окачено старателно на закачалка, която висеше на дръжката на картотечния шкаф. Ризата му беше безупречно изгладена и блестеше от белота, идеалните ръбове, оставени от ютията, все още се очертаваха на ръкавите. Двамата с Кевин бяха определили едно ъгълче за пушене — възможно най-далеч от Стейси и нейните компютри. Еванс четеше привидно небрежно, почти сякаш прелистваше неделните вестници. Изражението му бе непроницаемо, но от време на време пъхваше ръка в джоба на панталоните си и изваждаше записващо устройство с диктофон. Промърморваше по няколко думи на микрофона, после отново го прибираше. Ако впечатленията не я лъжеха, не беше човек, който лесно би пропуснал нещо.

Затова пък Пола беше от хората, които разпиляват всичко около себе си. Само половин час след като бяха започнали да четат, цялото й бюро бе затрупано с купчини хартия, и тя продължаваше да се рови из папката пред себе си. Но въпреки привидната разпиляност, тя очевидно знаеше много добре кое къде е. Очите й не проследяваха движението на ръката й, но тя винаги успяваше да намери документа, който търсеше — като че ли си бе изградила карта на подреждането, схема, ясно запечатана в съзнанието й. Карол се зачуди дали по същия начин води и разпитите си — може би складираше всеки къс информация на съответното място в мислите си, докато връзките между отделните брънки щракнеха и веригата се затвореше.

Стейси бе нейна пълна противоположност, дори по отношение на дрехите. За разлика от Пола, която явно предпочиташе джинси и тениски, костюмът на Стейси й стоеше като излят, а финият й пуловер с висока яка според Карол беше от кашмирска вълна — доста скъпи тоалети за редови следовател. Що се отнася до работата, Стейси сякаш се дразнеше от присъствието на хартия. Беше поставила папката с възложения й случай на едно изтеглено чекмедже на бюрото си, оставяйки повърхността свободна за несмущаван контакт с компютъра. Вниманието й беше насочено предимно към двата екрана на компютърната система. Тя прехвърляше набързо нещо в папката, после пръстите й плъзваха светкавично по клавиатурата, Стейси накланяше глава настрани, прокарваше лявата си ръка по блестящата си черна коса и кликваше с мишката. Подлежащият на контрол виртуален свят явно бе по-привлекателен за нея от реалността.

Карол си мислеше, че хората в групата имат достатъчно разнообразни наклонности и умения, за да покриват необходимите работни изисквания. Въпросът беше дали тя самата ще успее да ги обедини. Докато не се чувстваха част от един екип, общата им стойност щеше да си остава по-ниска от реалния сбор на качествата им. Тя въздъхна. Очевидно в близко бъдеше щеше да се наложи да излезе някоя вечер с подчинените си. Ако трябваше да бъде честна пред себе си, предпочиташе посещение при зъболекаря без право да ползва упойка. Не бе ходила по заведения, откакто се прибра от Германия. Не можеше да се принуди да отиде дори в някой познат ресторант с приятели. Само представата за шумни, оживени кръчми и барове караше стомаха й да се свива.

— Трябва да се справиш — измърмори тя ядосано на себе си и се зае отново с досието по случая „Тим Голдинг“.