Вал Макдърмид - Чуждото страдание

Наистина държи да направи всичко както трябва. Знае, че ако успее, това ще бъде най-доброто нещо, което е вършил през живота си. Знае, че е така, защото така каза Гласът. А всичко останало, което казваше Гласът, се оказа вярно.

Цял ден бе мислил за това, което му предстоеше. Цял ден в главата му се въртеше същинска вихрушка от объркани мисли. Макар да се опитваше да се прикрива, хората забелязваха състоянието му. Но тъй като не очакваха от него кой знае каква съобразителност, дори когато бе в най-добра форма, не го забелязваха така, че после да си го припомнят. Повечето просто го вземаха на присмех, макар че се намериха един-двама, които се възползваха от глупостта и несъобразителността му, за да издевателстват над него. Но той бе привикнал и на това. Преди да се появи Гласът и да го убеди, че заслужава нещо по-добро, за него това беше нещо обичайно. Той беше като дървото, което всяко куче препикава. Такъв боклук, че всеки друг, сравнен с него, изглеждаше добре.

Тази вечер щеше да им докаже, че са грешали. Тази вечер щеше да направи нещо, което никой от тях не би се осмелил да стори. И щеше да го направи както трябва.

Нали?

Паркингът беше потънал в сенки, заобиколен от високи тухлени стени с бодлива тел отгоре. Когато е бил открит, никой не е можел да предвиди стремителното нарастване на броя на притежателите на коли, затова и беше винаги претъпкан, имаше двойно паркирали коли и беше постоянен източник на раздразнение за хората, които го ползваха.

Освен това се предполагаше, че е охраняван. Имаше тежка метална бариера, която се вдигаше всеки път, когато влизаше и излизаше кола, и дежурният, който обслужваше бариерата, трябваше да оглежда внимателно всеки влязъл. Но мъжът, който се бе облегнал на една от колите, имаше свои начини да избягва охранителните системи. Навремето бе успял да се сприятели с охранителите, съзнавайки, че занапред може да му се наложи да дойде отново тук, но вече без да има право на това.

И това време бе настъпило — днес вечерта. Той чакаше вече почти час, облегнат на капака на сребристата лимузина, изчиташе един след друг вестниците, които бе натъпкал в чантата си, а с периферното си зрение следеше всеки, който излезеше от високата сграда и се упътеше към паркинга. Но мракът падаше бързо, във въздуха се долавяше режещ студ, предвестник на зимата. Чакането ставаше все по-неприятно. Той погледна часовника си. Минаваше шест. Реши да изчака още половин час, после да изчезне в нощта. Не искаше да се навърта тук по тъмно по ред причини.

След няколко минути видя това, което чакаше от толкова време. В светлините на лампите над задната врата се мярна проблясък на руса коса и той веднага се раздвижи. Пъхна папката обратно в чантата, изправи се и тръгна да заобикаля колата, за да отреже пътя на жената, преди тя да успее да стигне до предната врата.

Тя погледна през рамо и подвикна нещо за сбогуване към някакъв колега. Когато отново погледна напред, той стоеше на няколко крачки пред нея. По лицето й се изписа изумление и уплаха, и той застина на място. Устните й се разтвориха, сякаш за да възкликне, но тя не издаде нито звук.

— Здрасти, Карол — каза Тони. — Какво ще кажеш, да идем някъде да хапнем къри?

— Божичко — изпъшка тя и присвитите й рамене се отпуснаха. — Едва не ми докара инфаркт. Какво по дяволите правиш тук?

Той разпери широко ръце с израз на фалшива невинност.

— Както вече казах, каня те да вечеряме заедно.

— По-скоро се опитваш да ме извадиш от равновесие. Какво търсиш в Брадфийлд? Доколкото ми е известно, би трябвало да си в Сейнт Андрюс.

Той вдигна укорително пръст.

— За това по-късно. Е, ще отключиш ли колата? Премръзнах.

По лицето на Карол все още бе изписано учудване, докато тя отключваше послушно колата и го наблюдаваше как я заобикаля, за да отиде да седне на мястото до шофьора. Наистина никой не можеше да се сравни с Тони Хил.

Двайсет минути по-късно бяха успели да открият маса в едно относително тихо ъгълче на заведение, чийто съдържател беше от Бангладеш. Беше евтино и приятно местенце в Темпъл Фийлдс, онази част от града, съвместяваща принудително местата за срещи на хомосексуалисти с квартала на червените фенери. Обичайните посетители бяха студенти и хора, тръгнали да търсят неприемлив и нетрадиционен секс. Карол и Тони бяха открили заведението, когато за първи път работиха по един случай в Темпъл Фийлдс — беше съвсем естествено да го изберат, за да отбележат новата си среща.