Вал Макдърмид - Чуждото страдание

— И за това е рано — Мерик сви рамене. — Тази Стейси я бива с машините, това поне е сигурно.

— Почвам да се питам дали и тя самата не е машина — изкиска се Пола. — Не е наше момиче — това е ясно. Непрекъснато се опитвам да я заговоря, но тя явно не си пада по празни приказки.

Мерик се ухили.

— Вярно — някак не мога да си я представя да клюкарства за мъже и да обсъжда козметика в женската тоалетна. Но се намесва достатъчно бързо, когато някой има нужда от помощ в работата с компютрите.

— Ами Сам? Как го виждаш? — попита Пола.

— Струва ми се, че става. Не се натрапва особено.

— Не съм съвсем сигурна. Като че ли има нещо мътно около него — каза Пола с поверителен тон. — Една от приятелките ми е работила с него в централния участък, и разправя, че бил мазник. Мълчал си, но никога не пропускал възможността да изтъкне превъзходството си пред другите. Освен това винаги бил удивително добре уведомен за работата на останалите. Очевидно нашият Сам има слабост да се представя добре пред шефовете.

— Е, всички ние обичаме да правим добро впечатление — отбеляза Мерик.

— Да, но не задължително за сметка на колегите си. О, освен това тя каза, че никога не се държал естествено нито с нея, нито с останалите жени от екипа. Струвало й се, че си пада малко сексист.

Мерик се разсмя.

— Пола, в наши дни ни се позволява да бъдем сексисти само тайно — в противен случай такива като теб и посестримите ти ни правят на нищо и никакво.

Тя го тупна приятелски по ръката.

— Знаеш много добре какво имам предвид — загледа празната бутилка и попита. — Какво ще кажеш за по още едно?

— Всъщност би трябвало да си тръгвам — отвърна колебливо Мерик.

Пола се усмихна и стана.

— Още един тъмен ейл, нали?

Той познава тези улици като дланта си. Кръстосвал ги е, обхождал ги е още като дете. Познава лицата, знае къде могат да бъдат намерени определени хора в определено време на деня или нощта. Никога не се е замислял за това преди, просто животът му беше такъв. Едва Гласа го накара да разбере, че познанието е сила, че това, което знае, го превръща във властелин на улицата.

Той се шляе насам-натам както обикновено, старае се да изглежда така, както всяка вечер. Посвършва нещо, колкото да се прикрие, нищо в поведението му да не се отклонява от обичайните му вечерни занимания. Така каза Гласа. Така трябвало, та после, като почнат да задават въпроси, хората да кажат, че са го виждали на обичайните места, зает с обичайните неща.

Но скоро ще настане часът. Той знае къде да я намери. Тя винаги отива там, когато няма клиент. Той се покашля, за да прочисти гърлото си, и отива при нея. Казва й какво иска. Тя изглежда развеселена и като че ли не може наистина да повярва, че той иска това от нея. „Да знаеш, отстъпки за приятели не правя“, казва тя. Той се изчервява и се сгърчва от смущение. Притеснява се, когато тя го нарича свой приятел. Защото това, което ще направи с нея, няма нищо общо с нещата, които приятелите правят един с друг — съвсем не. Но тя не може да прочете мислите му. Вижда това, което очаква да види: клиент, смутен, защото се чувства не на място.

Казва й, че иска да отидат в нейната стая. Знаеше за стаята й още преди появата на Гласа. Знае доста повече за нещата, които се случват около него — повече, отколкото хората биха предположили. Тръгва подир нея и двамата завиват зад ъгъла, по уличката, на която се намира стаята й — но преди това хвърля поглед през рамо. Никой не забелязва какво се случва — а дори и да искаха, не биха могли, тук е прекалено тъмно — дилърите на дрога чупят толкова често уличните лампи, че от общината са вдигнали ръце и вече не ги подменят. Пък дори да имаха зрението на котка, биха предположили, че той си върши работата — а не че я кара тя да върши своята.

Тя се изкачва нагоре по стълбата. Задникът й е стегнат в тясната пола. Учудващо е как той веднага се възбужда от гледката. Виждал е тези момичета милион пъти, те са просто част от пейзажа, при нормални условия дори не ги забелязва. Но днес, докато гледа полюшващите се бедра на Санди, получава ерекция. Спомня си смътно какво трябваше да стори на този етап, изважда дигиталния фотоапарат и щраква към нея, докато тя продължава да се изкачва. Когато проблясва светкавицата, тя спира и се обръща рязко назад.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?

Той размахва апарата пред очите й.

— Просто ми се искаше да имам някакъв спомен от теб — наизустените думи се нареждат почти естествено.