Дейвид Морел - Нарушители

— Винаги се облича така — каза Аманда. — Никога не си сваля палтото, нито разхлабва вратовръзката си.

— Познах го! — извика Франк.

— Какво?

Той се обърна към Кора и Вини.

— Професорът ни го описа, спомняте ли си? С непроницаемо изражение, тип бюрократ. Над петдесетгодишен, с безизразно лице.

— Управителят на тръста на Карлайл! — стреснато възкликна Вини.

— Говорих с него няколко пъти след изчезването на жена ми. Тоя кучи син ми каза, че Даян е прекарала един час в офиса му в деня, когато изчезна. Показа ми името й, записано в книгата за уговорени срещи — в единайсет сутринта. След това имал уговорка за обяд и не знаел накъде е тръгнала. Но името, с което ми се представи, не беше Рони, а Уолтър Харигън.

— А защо не Уолтър Карлайл? — попита Кора. — Нали претендира, че е негов син.

— Използва различни имена! — рече Вини. — Кой всъщност е той?

От монитора Рони им посочи нещо зад себе си. Когато се отмести, Бейлинджър видя, че той се намира в сервизното помещение и че вратата към тунела е затворена.

— Какви са тези неща, мамка му! — извика Тод.

Пред вратата имаше метален цилиндър, наподобяващ кислородна бутилка, каквато носят водолазите. Беше сложена върху количка. Тънък маркуч беше прикрепен към количката, а от другия му край висеше къса пръчка с дръжка. До тях — маска с дебело стъкло.

Бейлинджър усети, че нозете му се подкосяват.

— Инструменти на заварчик! Бог да ни е на помощ, той е заварил вратата! Вече няма начин да излезем навън.

После впери поглед в металната кутия, която държеше в ръцете си. Докато наблюдаваше монитора, той яростно беше дърпал капака, но явно бе запечатан здраво. Опасяваше се, че всеки момент Рони може да ги взриви дистанционно.

— Трябва да се отървем от това! — Бейлинджър се втурна към капака на пода. — Кора, освободи резето! — Както държеше обръча с лявата си ръка, той измъкна пистолета с дясната. — Отвори капака! Може би това е трик. Може би гледаме видео, а самият Рони всъщност ни чака под този капак. — Бейлинджър се прицели. — Ако е така, ще го пратя в ада. Вини, насочи фенерчето си към отвора. Готови? Кора, отвори!

Тя вдигна капака. Фенерчето на Вини освети още една спираловидна стълба в тъмнината. Франк се пресегна под витите перила и пусна обръча с кутията, който се затъркаля надолу, дрънчейки върху метала.

Кора затръшна капака и го заключи, а Бейлинджър отскочи назад.

— Копелето прави нещо друго — обади се в този момент Тод.

Бейлинджър се обърна към монитора. Рони продължаваше да им демонстрира безизразната си усмивка, докато сочеше нещо неясно върху стената встрани от себе си.

— Какво е това на пода? — попита Вини.

— Движи се! — изуми се Тод.

— Придошла вода от бурята — досети се Кора.

Рони прецапа през водата и стигна до предмета на стената, който беше толкова встрани, че камерата едва можеше да го покаже. Имаше дръжка.

— Не! — извика Аманда, осъзнавайки, че това е електрически трансформатор.

Рони имаше смразяващ вид с очилата си за нощно виждане, костюма и вратовръзката. Отново им помаха, вече изглеждаше ентусиазиран и определено им казваше „довиждане“. Той натисна лоста.

Лампите угаснаха. Мониторите угаснаха. Трополенето на дъжда по покрива сякаш се засили, след като групата изведнъж потъна в пълен мрак. Тук липсваше дори таванският прозорец, за да могат да видят проблясъците на бурята. На Бейлинджър му се струваше, че мракът се сгъстява все повече и ги притиска отвсякъде.

Вини включи миньорската си лампа. Същото направиха Бейлинджър и Кора.

— Вини, дай ми джобното фенерче — каза Тод.

Лъчът блесна. Последните четири и половина часа Бейлинджър беше прекарал в полумрак и почти бе свикнал с него. Яркото осветление в мезонета отначало му изглеждаше неестествено, измъчваше го. Но колко бързо беше свикнал с него, а сега отново го притисна омразният полумрак.

— Как си, Аманда? — попита Кора.

— Добре съм, всичко е наред. — Но гласът й беше напрегнат. — Аз мога да се оправя с това — добави тя неубедително.

След невидима светкавица се чу гръм.

— Било е и по-лошо. — Аманда говореше припряно. — Да стоя в трезора беше по-лошо, да бъда сама беше по-лошо.

— Сега е нашият шанс — изведнъж заяви Тод.

— Шанс ли? — попита Бейлинджър. — Какво искаш да кажеш?

— Копелето е долу в сутерена. Можем да използваме една от тези стълби, за да слезем на приземния етаж.

— Не ми е приятно да се съглася с този тип — каза Вини, — но той е прав. Можем да избираме между седем стълби. Рони не може да е на всички по едно и също време.