Дейвид Морел - Нарушители

— Освен ако не е прегрешил с някоя от жените, които е наблюдавал. — Кора влезе в стаята и погледна снимката. — Карлайл! Значи най-накрая можем да го видим как изглежда. Чудовището, построило хотел „Парагон“. Как е възможно такъв покварен човек да изглежда толкова привлекателен? Хващам се на бас, че когато е бил в разцвета си, този кучи син е бил направо неустоим. С тези очи сигурно не му е било трудно да си намери любовница.

— А може партньорката му да не го е желаела особено — усъмни се Вини.

Франк поклати глава:

— Изнасилването не отговаря на неговия профил. Дори да е била дрогирана, жертвата е могла да се бори. Карлайл би бил ужасен от възможността да бъде наранен или издраскан и после да не може да спре кървенето.

— Но ако Карлайл е имал син, е щял да спомене за него в дневника си — предположи Кора.

— Не и ако момчето е било незаконно — каза Вини. — Може да е искал да го запази в тайна.

— И все пак няма логика. — Гласът на Бейлинджър звучеше несигурно. — Доколкото съм чел за болните от хемофилия, мнозина от тях предпочитат да останат без деца, за да не им предадат болестта.

Но Аманда настоя:

— Рони ми каза, че това е баща му.

— Преди колко време е направена снимката? — попита Кора.

Бейлинджър свали щифтчетата на рамката, махна картончето и огледа гърба на фотографията.

— Има дата на проявяването: 31 юли 1968 година.

— Карлайл трябва да е бил на осемдесет и девет.

Франк чу как гръмотевица отекна над покрива.

— Аманда, ти каза, че Рони е над петдесет. Това означава…

Вини се справи по-бързо с изчисленията:

— Преди трийсет и седем години. Но на тази снимка той е около двайсетгодишен. Това означава, че сега е към петдесет и седем. Ей богу, петимата все ще можем да се справим с него.

— Той е много силен — с равен глас изрече Аманда.

— Тод, появи ли се нещо на мониторите?

— Само плъхове.

— Аз наблюдавам асансьора. — Вини надникна през медицинския кабинет към помещението за фитнес.

— Аманда, какво друго ти каза Рони? — попита Бейлинджър.

— Хвалеше се, че никога не му е било трудно да си намира гаджета. Често изброяваше имената им.

— Имената ли? — учуди се Франк.

— Айрис, Алис, Вивиан, Джоан, Ребека, Мишел. И още много. Все в същия ред. Списъкът винаги беше един и същ. Достатъчно често ми го повтаряше, за да ги запомня.

Бейлинджър усещаше как напрежението му нараства. Стараеше се да овладее емоциите си, но сърцето му заби лудо.

— Искам да си помислиш внимателно. Когато той изброяваше имената, не е ли споменавал някоя Даян?

— Даян ли? — попита Вини. — Коя е пък тази?

— Споменавал ли я е, Аманда? — Бейлинджър сложи треперещата си ръка на рамото й. — Говорил ли е някога за жена на име Даян?

Аманда не отвърна веднага.

— Някъде към края на списъка.

— Коя е Даян? — озадачено попита Кора.

Франк се поколеба за миг. После едва успя да произнесе думите:

— Моята съпруга.

03,00 ч.

— Съпруга ли? — потресено прошепна Кора.

Бейлинджър погледна към Тод в помещението за наблюдение.

— Онова, което ти казах, е истина — аз не съм ченге. — Той се поколеба. — Но бях ченге.

Тод застина. На лицето му се изписа отвращение.

— Ами онези приказки за Ирак и чувала на главата ти?

— Това си е самата истина. Бях детектив в полицейския участък на Озбъри Парк. Двамата със съпругата ми живеем… живеехме тук. Тя работеше… Когато си помисля за нея, обърквам времената. Преди две години изчезна.

Всички го слушаха напрегнато. Отвън долиташе плющенето на дъжда.

— Беше руса, слаба, като Аманда. На трийсет и три години. Но изглеждаше много по-млада. Като Аманда. — Бейлинджър впери поглед в ръцете си, вкопчени една в друга.

— Когато Мак отвори вратата на трезора, помислих, че това е Даян. Рекох си, че най-накрая съм я намерил, че се е случило чудо и жена ми е още жива. — С разкривено от болка лице Бейлинджър гледаше втренчено Аманда — толкова много му напомняше за съпругата му. — Даян работеше за един строителен предприемач в града. Същият, който ще събори този хотел след две седмици. Тя често пътуваше до Ню Йорк, за да преговаря с тръста на Карлайл за земята, върху която е построен хотел „Парагон“. Тръстът непрекъснато отказваше, но най-накрая трябваше да се откаже от земята заради неплатени данъци. Ала преди две години земята все още беше под негов контрол. При последното си пътуване до Манхатън Даян изчезна. — Бейлинджър мъчително си пое дъх. — Много хора изчезват в Ню Йорк. Аз ходех там в края на всяка седмица и неофициално помагах на Бюрото за издирване на изчезнали лица. Изтърках си подметките от тичане и събиране на информация. Най-накрая случаят беше съвсем забравен и само аз единствен вършех нещо. Непрекъснато исках допълнителни отпуски, за да търся Даян, докато моят шеф не реши, че ще е по-добре да си подам оставката, за да имам колкото си искам свободно време. Останах без средства. Тогава един мой приятел — бивш рейнджър, ми каза за бързите пари, които бих могъл да спечеля в Ирак като охрана на конвои, стига да не се боя от бомби и снайперисти. По дяволите, на този етап хич не ми пукаше дали ще живея, или ще умра. Онова, за което ми пукаше наистина, бяха двайсетте хиляди долара, които щях да спечеля за един месец, за да се върна обратно и да продължа да издирвам Даян. — Бейлинджър с мъка си наложи да продължи разказа си. — Беше изминала една година и аз не хранех много надежди, че още е жива. Но трябваше да продължа да я търся. Можете да си представите колко съм бил отчаян, щом отново заминах за Ирак. След първото ми отиване там Даян ми беше помогнала да се изправя на крака. Проклетият Синдром на войната в Залива! Тя не се уморяваше да се грижи за мен. Нейна беше идеята да използвам военния си опит и да подам молба за работа в полицейското управление на Озбъри Парк. Нищо натоварващо — беше просто начин да се почувствам полезен. Разказах ви как се обърнаха нещата втория път в тоя шибан Ирак. Но с парите, които спечелих, аз си наложих да продължа търсенето. Проверих всяка следа, всеки сексуален маниак или обирджия от районите, където тя ходеше. Правех двойни и тройни проверки. Най-накрая ми остана само усещането, което имах от самото начало, но не успявах да докажа — че изчезването на Даян е свързано по някакъв начин с преговорите за хотела. Дори не точно със самите преговори, а със самия хотел. Поисках разрешение да вляза в изоставената сграда, но тръстът ми отказа заради моята безопасност. Направих всичко възможно да се промъкна вътре с взлом, но „Парагон“ се оказа истинска крепост, дявол го взел! — Гласът на Франк зазвуча още по-напрегнато. — Преди три месеца прочетох в един вестник статия за градските изследователи. Как техните експедиции приличали на мисии на отряди със специално предназначение и как някои от тях гениално успявали да проникнат в сгради, за които се предполага, че са недостъпни. Прегледах уебстраниците на градските изследователи и се свързах с една група, но направих грешката да им кажа защо ми е необходима помощта им. Държаха се с мен така, сякаш съм таен агент със скрит микрофон. Опитах се да убедя следващата група, че искам да вляза в хотела, защото това е една много интересна стара сграда. Но и те нямаха доверие на външни хора. А и имало премного стари сгради, които вече били планирали да изследват. Най-накрая използвах уебстраницата на професора и си уредих среща с него. Излъгах го, че искам да забогатея. Показах му копия от стари вестникарски статии от времето, когато е бил убит Даната. В тях пишеше за златни монети, които гангстерът вероятно е натрупал в таен трезор. Боб беше учтив. Увери ме, че ще проучи тази работа. Предположих, че просто иска да се отърве от мен. Но се оказа, че току-що е бил уволнен, и една седмица по-късно ми се обади по телефона, за да ми съобщи, че ще ми помогне, но при едно условие…