Дейвид Морел - Нарушители

— Сто двайсет и пет хиляди? — Тод беше впечатлен.

— Но после условията се влошиха, още конвои бяха ударени и заплащането стана още по-добро: двайсет хиляди на месец.

— По дяволите, та ти си богат!

— Почти. Компаниите плащаха месечно, защото имаше твърде малко желаещи да се превърнат в мишени. Човек трябваше да е много зле у дома — лоши перспективи за работа, липса на близки хора. Като мен. Искам да кажа, че там беше направо страшно. По целия път снайпери и мини. Повечето мъже не оцеляваха дълго. Едни бяха убити, а други казваха: „Всичко това да върви на майната си“, и напускаха. В моя случай… — Бейлинджър млъкна за малко, слушайки как Вини блъска стената с лоста. — Аз имах шанса да прибера само един чек за заплата.

— Само един ли? По дяволите, какво се случи?

„Най-накрая ги държа“, помисли си Франк.

— Охранявах един конвой. Нападнаха ни. Експлозия ме събори и съм загубил съзнание. — Побърза да претупа разказа си, защото не искаше да си спомня за болката, стрелбата и писъците. — Когато дойдох на себе си, бях вързан за един стол в някаква воняща стая. Повечето от вонята идваше от един чувал, който бяха омотали около главата ми.

Тримата похитители го гледаха изумени.

— И какво стана? — попита Джей Ди.

— Един иракски бунтовник ми каза, че ще ми отреже главата.

Вини спря да удря с лоста и го погледна.

В настъпилата тишина Кора се свлече на пода и обгърна коленете си. Очите й бяха съвършено безизразни.

— Ще ти отреже главата ли? — Тод се намръщи.

— След като ме държаха часове наред вързан на онзи стол, така ми казаха. Бях целият в синини и рани. Пикочният ми мехур щеше да се пръсне… Удържах, доколкото можах. Напиках се. Седях в урината си, а после и в лайната си. — Споменът го грабна. Страхуваше се, че ще повърне. Имаше чувството, че говори все по-бързо. — Щяха да ме заколят, но първо трябваше да се изфукат, че са ме хванали. Сложиха видеокамера, а сетне, разбира се, трябваше да докажат кой съм, затова махнаха чувала от главата ми. След като престанах да присвивам очи, видях, че се намирам в една разнебитена стая с бетонни стени, обграден от половин дузина мъже. Носеха качулки с отвори за очите и устата. Онзи тип, дето ме заплаши — само той единствен говореше английски, — беше пъхнал главата си през една дупка на дългите си одежди. Отдолу държеше нещо и не беше трудно да се досетя, че това е сабя. Видеокамерата беше сложена на един триножник пред мен. На нея имаше червена лампичка, която непрекъснато мигаше, а той ми нареди да си кажа името и за кого работя и да моля всички американци да напуснат Ирак, иначе онова, което щеше да се случи на мен, щяло да сполети и тях. — Бейлинджър знаеше, че говори прекалено бързо, но не можеше да се контролира и продължаваше да изстрелва думите една след друга. — Не знаех в продължение на колко време съм бил в безсъзнание след експлозията, откога не бях нито ял, нито пил. Име, чин и личен номер — на това ни бяха научили като рейнджъри. Бях дяволски сигурен, че няма да моля американците да напуснат страната, но нямаше нищо лошо в това да спечеля време и да си кажа името. Когато се опитах да говоря, от устата ми излязоха някакви грачещи звуци. Те разбраха, че трябва да ми дадат вода, за да мога да кажа нещо. Някой пъхна гърлото на бутилка в устата ми. Преглътнах, усетих как водата се стича по брадичката ми. После дръпнаха бутилката и онзи тип ми нареди да си кажа името пред камерата. Отново се опитах, но не можах. Дадоха ми още вода. И на третия път, когато не успях, онзи тип, дето знаеше английски, извади сабята. Стоях така няколко секунди. Няма минало. Няма бъдеще. Само сега. Само тази сабя. Заклех се в себе си, че ще издържа. — Бейлинджър разказваше своята история както винаги — с едни и същи думи, със същата стремителна бързина, както стократно я беше разказвал на психиатъра. — Не знам как го направих, но успях да произнеса името си. Онзи свали сабята и ми нареди да обясня за кого работя. Това беше същото като чина и личния номер, нищо лошо. Затова казах пред камерата името на компанията: „Блекуотър“. Продължавах да се старая това „сега“ да трае колкото е възможно по-дълго. След това той ми нареди да се моля за живота си. Помислих си: „Че какво му е лошото на това да се моля?“. Знаех, че всъщност няма да е за хубаво, но поне щях да си удължа миговете на този свят. Ала въпреки това не го направих. — Говореше все по-бързо и по-бързо. — От страх гласът ми пресекваше. Задавях се и трябваше да ми дадат още вода, но пак не можех да произнеса тези думи, затова онзи извади сабята отново. Животът ми беше към края си, когато изведнъж стените се разтресоха. Стаята се изпълни с прах, падаха парчета бетон, ушите ми пропищяха. Мъжете с качулките си викаха уплашено нещо един на друг. Отвориха вратата и слънцето ме заслепи. Последва още една експлозия навън. Някои грабнаха пушки. Двама ме хвърлиха в една друга стая, малка, с пръстен под, и ме заключиха. Чух ги как се отдалечават тичешком. Последва още една експлозия. Артилерийски огън. Когато ме бутнаха в стаята, все още бях вързан за стола. При падането той се строши. Измъкнах се от счупените парчета. Бях целият в пикня и лайна, ръцете ми все още бяха вързани отзад. Но можех да се движа и когато се измъкнах от стола, успях да прехвърля вързаните си ръце под бедрата си. Ето така. — На трепкащите пламъчета на свещите Бейлинджър вдигна завързаните си ръце.