Дейвид Морел - Нарушители

— Тогава защо стоиш? — обърна се Мак към Вини. — Помогни му!

Вини грабна една ваза от неръждаема стомана и се насочи към стената.

— Колко струва това?

— Може би пет хиляди.

— Остави я. Вземи лоста. — Мак го хвърли в краката на Вини.

— Гледай да не удариш някого от нас с него — каза Тод. — Ще те прострелям право в очите.

Вини стисна лоста между залепените си ръце и фрасна мазилката. Зейна голяма дупка.

— Е, сега постигнахме нещо — каза Джей Ди.

— Страхотен пистолет — „Хеклер и Кох“, четирийсети калибър, така пише отстрани — обади се в този момент Тод.

Франк и Вини продължаваха да блъскат.

— По-мощен е от деветмилиметров, но не колкото четирийсет и пети калибър. Като в „Златокоска и трите мечки“. Нито прекалено много, нито прекалено малко. Точно колкото трябва. Четирийсети калибър, с полицейски заряд, нали така?

Бейлинджър продължаваше да блъска стената с пепелника.

— Ей, юнако, зададох ти въпрос — каза Тод. — На теб говоря, спри и се обърни!

Бейлинджър се извърна, запъхтян.

— Четирийсети калибър, това е полицейски пистолет — продължи Тод.

— Аз не съм ченге.

— Сигурно. Колкото повече гледам тоя пистолет, толкова по-особен ми се вижда. Има затвор с две ръчки, така че да можеш да го зареждаш, с която си искаш ръка. Зад спусъка има лостче за освобождаване на магазина, което можеш да достигнеш и с двете ръце.

— Тези екстри обикновено са за стрелци леваци.

— Да бе, как не се сетих? Я ми кажи пак как се казваш?

— Франк.

— Е, Франк, докато твоето приятелче поработи вместо теб, защо не ни разкажеш за себе си?

— Хайде да ни убедиш, че не си ченге — обади се Мак. Вини спря.

— Ей, дългоушко, никой не ти е наредил да спираш — ядоса се Джей Ди.

Кора хлипаше и пееше с безизразно лице.

Вини удари стената с лоста.

— Франк, ти може би не ни приемаш сериозно — каза Тод.

— Повярвай ми, приемам ви прекалено сериозно.

— Тогава говори — рече Мак. — Убеди ни, че не си ченге.

— За да не те застреляме — добави Тод.

Много бавно и внимателно Бейлинджър остави пепелника. Не желаеше да им каже онова, което искаха да знаят, но не виждаше друга възможност. Навярно това щеше да му помогне да се сближи с тях.

— Аз съм бивш военен.

— И откъде тогава познаваш професора? — попита Тод.

— Учих в неговия курс.

— Не виждам връзката.

— Бях в Ирак.

— И какво от това?

— Първата война в Залива. „Пустинна буря“ през 1991 година. Бях рейнджър. Но след като се прибрах у дома в Бъфало, се разболях. Повали ме треска.

— Не съм те питал за медицинското ти досие. Искам да знам само…

Вини проби още една дупка в стената.

— В болницата на ветераните в Бъфало все ми повтаряха, че това е тежък грип. След това чух, че много други от ветераните са болни, и най-накрая вестниците и телевизията започнаха да го наричат Синдром на войната в Залива. Военните казаха, че Саддам Хюсеин може да е използвал биологични или химически оръжия срещу нас.

— Пак бягаш от въпроса ми…

— Или че болестта се разпространява от пясъчни бълхи. В пустинята има страшно много насекоми.

— Искам да ми докажеш, че не си ченге, а ти ми разказваш историята на живота си.

— Но колкото повече четях за тази работа, толкова повече подозирах, че болестта се дължи на обеднения уран в нашите артилерийски снаряди. Уранът втвърдява бойната глава и тя по-лесно пробива вражеските танкове.

— Уран ли? — намръщи се Вини.

— Ей, дългоушко — тросна се Тод. — По-малко се ослушвай, повече руши. Прекалено близко си до онази свещ. Отмести я, преди да е станала беля.

— Военните твърдяха, че уранът е безопасен. — В очите на Бейлинджър проблесна ярост. — Но чух, че карал гайгеровия брояч да цъка. По време на „Пустинна буря“ изстреляхме страшно много артилерийски снаряди. Вятърът навя дим и пясък върху нас. Изминаха години, преди отново да се почувствам нормално. Това сложи край на военната ми кариера.

— И точно тогава ли стана ченге?

— Казвам ти, че не съм ченге. Местех се от една работа на друга, главно бях шофьор на камион. След това започна втората война в Ирак. — Бейлинджър млъкна. Той се приближаваше все повече към предишния си кошмар. Започна да се поти. Питаше се дали ще успее да си наложи да говори за това, но нямаше избор. — Нашите военни разшириха прекалено много дейността си. Големи фирми, които се опитваха да изградят отново Ирак, наемаха цивилна охрана за своите конвои. Персонал от бившите отряди със специално предназначение. Имаха толкова голяма нужда от хора, че наемаха дори такива като мен, които известно време не са били на служба. А заплащането беше невероятно високо. Сто двайсет и пет хиляди долара за една година, за да пазиш от засади камионите с доставките.