Дейвид Морел - Нарушители

— Ушите ти пищят.

— И аз го чух, някакъв тътен — каза Джей Ди.

— Сигурно е гръмотевица — предположи Бейлинджър.

Всички впериха погледи в тавана.

— Гръмотевица ли? — Вини поклати глава. — Не се предвиждат гръмотевични бури. Само превалявания в края на деня. Професорът каза… — Гласът на Вини секна. — Професоре?

Никакъв отговор.

— Професоре? — Вини тръгна към дивана.

— Остави лоста на пода, преди да се приближиш до нас! — предупреди го Тод и насочи пистолета към него.

Вини пусна лоста и прекоси стаята. Мина покрай Кора, която все така беше в шок и продължаваше да си тананика, и стигна до професора, който бе облегнал глава назад със затворени очи.

Вини го побутна.

— Казахте ни, че според прогнозата за времето към края на деня ще има превалявания.

Очите на Конклин останаха затворени.

— Излъгах — уморено изрече той. — Следващата седмица идват от Службата за спасяване на имущество. Исках всички да ми помогнете тази вечер да проуча сградата. — Професорът въздъхна. — Утре вечер, след като покажехме на Франк как да влезе в сградата и в трезора… — Конклин отново си пое дъх. — Той трябваше да се върне и да вземе толкова монети, колкото може да носи. Тази вечер и утре. Именно тогава трябваше да се случи.

— Каква гадост!

— Бях преценил, че ще излезем оттук, преди да започне бурята. — Брадатото лице на професора бе изкривено от разкаяние. — Явно съм сгрешил.

— Какво й е толкова на тая буря? — поиска да разбере Джей Ди.

— От нея зависи излизането ни оттук — отчаяно изрече Вини. — В зависимост от това колко силно вали, тунелите може да бъдат наводнени.

— Точно в момента имаме по-важни проблеми, вместо да се притесняваме за някакъв си наводнен тунел — каза Тод. — Просто ще трябва да изчакаме и да се опознаем по-добре.

— Точно така — каза Мак и сложи ръка върху рамото на Кора. — Просто ще трябва да намерим начин да си прекараме времето.

Сега тя беше седнала на пода, приведена напред, бе прегърнала свитите си колене и подпряла глава на тях. Като че ли изобщо не усети докосването на Мак.

— Остави я на мира — настръхна Вини.

— Накарай ме де!

Бейлинджър се опита да отвлече вниманието им.

— Да потърсим трезора.

— Твоята велика идея не свърши работа, умнико — каза Тод. — И от тази страна стената е куха. Ако тая работа с трезора и златните монети се окаже празни приказки…

Бейлинджър огледа дупките в стената. Надникна в тъмната спалня, след това обходи с очи страничната каса на вратата и пространството между стаите.

— Изглежда широко около метър и двайсет и пет. Боб, сигурен ли си, че в дневника не пише за сейф, вграден в стената?

— Трезор — промълви професорът, измъчвайки се от болката. — Карлайл все така го нарича.

— Тогава значи си губим времето с тая стена. Прекалено тясна е. — Бейлинджър огледа всекидневната, металните капаци на прозорците и вратата между тях. — И тук няма място за трезор. — Той надзърна в дрешника и видя вътре палта и костюми, всички в модния стил на 30-те години. Миризмата беше отвратителна. Франк смъкна дрехите и ги захвърли на пода във всекидневната, а след това влезе в дрешника и зачука по стената. — Нищо! Значи остава оттатъшната стена на спалнята или може би банята.

— По-внимателно, юнако — каза Тод.

— Ще имам нужда от осветление в спалнята. Вини, помогни ми.

Като изгледа гневно Мак, който все още държеше ръката си върху рамото на Кора, Вини последва Бейлинджър. Светлината на миньорските им лампи разкри тоалетна масичка от черен японски лак с червени ръбове и хромова ивица в долния край, а отгоре — кръгло огледало. Имаше и един стол за четене в същите цветове.

Такова беше и леглото, макар че Бейлинджър не го забеляза, докато с Вини не го избутаха по-надалеч от стената. Застанали на прага, Тод и Джей Ди светеха с джобните си фенерчета, докато Бейлинджър удряше по кухо ечащата мазилка.

— Черно и червено — каза Тод. — За кого се е мислил Даната, за Принца на мрака ли?

— Сигурен съм, че всички застреляни от него са вярвали в това — обади се Франк.

Вини взе един пепелник от нощното шкафче.

— Ще проверя в банята.

Докато замахваше с лоста, Бейлинджър чу как Вини удря в банята. Дори от разстояние кухият звук подсказваше, че няма нищо и зад онази стена. След като провериха навсякъде, той отстъпи назад. Дишаше тежко и осветяваше с миньорската си лампа направените дупки.

— Нищо няма!

— Остави лоста! — предупреди го Тод.

Като го хвърли на един стол, Франк влезе във всекидневната.