Дейвид Морел - Нарушители

— За бога… — Кора удивено млъкна. — Това да не е дърво?

Високо метър и седемдесет, останало без листа и килнато на една страна, стъблото и клоните му хвърляха сенки в светлината на фенерчетата.

— Но как е поникнало тук?

— Някоя птица е донесла семенцето — предположи Кора. — Или пък вятърът.

— Да, но как е успяло да порасне?

Бейлинджър насочи фенерчето си и разкри счупен съд сред купчина смет. Дървото бе израснало от сметта.

— Ето ви обяснението! Дъждът е прониквал от счупения тавански прозорец и растението е виреело.

— Като че ли корените му са опитвали да изсмучат храна от килима и дървения под — каза Рик. — Затова са толкова дълги. Отчаяно си е търсело храна.

— Подът там сигурно не е здрав. — Конклин спря зад Бейлинджър. — Стойте настрана.

Рик, който бе отишъл напред, излезе на балкона. Кора и Вини го последваха. Бейлинджър се отдалечи от стълбите и се огледа как да стигне до мезонета на Карлайл. Конклин тежко пристъпваше последен.

Стъпалата зловещо проскърцваха под тежестта му.

Професорът се вцепени.

— Усещам… — Той тежко изпъшка. — Стълбите се движат.

Колебливо направи още една стъпка нагоре.

— Не мърдай! — Бейлинджър наблюдаваше как стълбището заплашително започва да се клати.

— Имам чувството, че съм в лодка — опита да се пошегува Конклин.

Стълбището се залюля по-силно и изпука.

— Опитай се да уловиш ръката ми. — Рик стъпи здраво на най-горната площадка и протегна ръка надолу. — Кора, Вини! — Гласът му прозвуча твърдо. — Хванете ме, за да не се смъкна и аз!

— Ако вдигна ръце — рече Конклин, — центърът на тежестта ми ще се измести и…

Сякаш предвиждайки следващите му думи, стълбището отново пропука и се залюля.

Рик протегна ръка, накланяйки се опасно напред.

— По дяволите, не мога повече!

Вини хвана още по-здраво Рик.

— Дори да протегна ръка, не съм достатъчно наблизо до теб — с треперещ глас каза Конклин.

— Не можем просто така да го оставим… — Кора стискаше Рик с всички сили.

— Въжето! — извика Франк. — У кого е въжето?

— У мен — каза Вини.

Бейлинджър отвори ципа на раницата му и измъкна въжето. Беше вързано под формата на осмица. Беше тънко, направено от преплетени найлонови нишки в синьо, като за алпинисти.

Той припряно направи клуп в единия край и стегна плъзгащ се възел. Пристъпи до Рик, а миньорската му лампа освети уплашеното лице на професора.

— Сега ще ти хвърля примка — каза Бейлинджър.

Зад очилата зениците на Конклин изглеждаха разширени от страх.

— Вдигни ръцете си и ги прокарай през клупа — нареди му Франк. — Намести въжето под мишниците си.

Стълбището пак изпука и професорът ужасено се отдръпна.

— После затегни плъзгащия се възел, закрепи го колкото се може по-здраво около гърдите си.

Не последва никаква реакция.

— Професоре? — разтревожено извика Бейлинджър.

Стълбището се залюля.

Без да чака повече, Франк завъртя въжето над главата си и го метна към Конклин. То мина покрай едрите му рамене и падна долу. Бейлинджър отново завъртя въжето, метна го и усети как сърцето му заби учестено, когато клупът мина през главата на професора и се закачи на раменете му.

— Пъхни си ръцете в него!

Конклин изпълни заповедта му като хипнотизиран.

— Затегни плъзгащия се възел!

Макар че едва успяваше да контролира движенията си, професорът се подчини.

— Рик, Кора, Вини, грабвайте въжето! Трябва да го закрепим здраво!

— Вържете го за тази колона на перилата! — каза Рик.

— Може да не издържи. Омотайте го около всеки от вас! — извика Бейлинджър. — Облегнете се назад, дръжте се! Ще усетите страхотно дръпване! — Той здраво закрепи въжето около гърдите си и като застана в стабилна позиция, напрегна всичките си сили. — Професоре, опитай да се изкачиш!

Но Конклин не смееше да помръдне, едва пазейки равновесие върху клатещите се стълби.

— Хайде, може би ще издържат!

Професорът се престраши и направи крачка нагоре.

Стълбището се срина.

Сред оглушителния шум Бейлинджър едва не падна от тласъка. По-голямата част от удара пое с ръцете и краката си. Но въпреки това въжето внезапно се стегна около гърдите му и го остави без дъх. Вкопчвайки се здраво в него, той се наклони назад, за да балансира тежестта на професора. Изстена, краката му се подхлъзнаха.

— Дърпайте! — извика Франк на останалите.

Примката около гърдите му се пристегна още повече, другите едва го задържаха да не пропадне през ръба на зейналата дупка. Ако не беше якето му, въжето щеше да го ожули до кръв. Професорът висеше в тъмното, лъчът на една от лампите шареше под ръба на падналото стълбище — Бейлинджър видя, че въжето здраво се бе заклещило в някакви парчета от счупени дъски.