Дейвид Морел - Нарушители

Рик посочи документа.

— В този случай бащата довел Роналд в Озбъри Парк в края на седмицата, на Четвърти юли, за така наречения летен пикник. По-късно един детски психиатър в продължение на няколко седмици се опитвал да накара Роналд да разкаже какво се е случило след това. Най-накрая от устата му избликнали потоци от думи — как бащата на Роналд приел пари от друг мъж, за да прекара онзи един час насаме с момчето. Непознатият дал на Роналд топка, бухалка и евтина бейзболна ръкавица, за да го подкупи. След като мъжът си отишъл, бащата се върнал в стаята пиян и заспал. А Роналд намерил приложение на бейзболната бухалка.

— Тринайсетгодишен! — Кора потръпна. — После какво става с такива като него?

— Тъй като е бил малолетен, не са го изправили пред обикновен съд — отговори Бейлинджър. — Но дори да е бил по-голям, съдът е щял да го обяви за невинен поради временно умопомрачение. Но щом е бил дете, съдията най-вероятно го е пратил в изправителен дом за малолетни, където са му осигурили консултации с психиатър. Трябва да са го пуснали, когато е навършил двайсет и една. Съдебното му и психиатричното му досие сигурно са били запечатани така, че никой да не узнае за тях и да ги използва срещу него. След това само от Роналд е зависело как да продължи живота си.

— Но в действителност животът му е бил съсипан — въздъхна Кора.

— Винаги съществува надежда — рече Бейлинджър. — Винаги има утрешен ден.

— Ти наистина знаеш страшно много за тези неща. — Рик го изгледа проницателно.

„Пак ли ме изпитва?“, почуди се Франк.

— Като репортер отразих два такива случая.

— Този хотел е всмукал много човешка болка — каза Вини. — Погледнете този доклад. — Един стар вестник прошумоля в ръцете му. — Жената, която е била собственичка на куфара с мъртвата маймуна. Какво име беше написано на картончето?

— Една Боумън — отговори Кора.

— Аха, същото е. Една Боумън. Тя се е самоубила тук.

— Какво?

— През август 1966 година. Влязла е в пълната с гореща вода вана и си е прерязала вените.

— Кора, интуицията ти работи много добре — рече професорът. — Помниш ли как помоли Рик да надникне във ваната? Страхуваше се, че може да има нещо вътре.

Кора потръпна.

— Станало е преди близо четиридесет години.

— На двайсет и седми август — отбеляза Рик. — Каква беше датата на некролога на бившия й съпруг?

— Двайсет и втори август — отговори Бейлинджър.

— Пет дни! Веднага щом е приключило погребението, тя се е върнала тук, където с тогавашния си съпруг е прекарала последната си ваканция предишната година. — Вини се замисли за миг. — Може би последният й щастлив спомен е бил от онова лято. Точно тогава е била направена онази снимка на двамата заедно с маймуната. Една година по-късно целият й живот е бил съсипан. Заобиколена от по-хубавите спомени, тя се е самоубила.

— Да — прошепна Кора, — този хотел наистина е попил много човешка мъка.

— Но защо полицията или някой друг не са махнали оттук куфара с убитата маймуна? — зачуди се Рик. — Защо са го оставили?

— А може би не е така — каза Бейлинджър. — Представи си, че Карлайл го е взел, преди да пристигнат полицаите, а после го е върнал обратно.

Групата се смълча. На Франк му се стори, че дочува как вятърът свири отвън, но сетне разбра, че звукът идва от по-горните етажи.

— Докато бях в стаята с шлифера марка „Блубъри“, Вини реши да претърси джобовете му — рече Конклин.

— И намерих това. — Вини подаде едно писмо на Рик и Кора, а тя зачете:

„Клиника «Майо»,

Четиринайсети февруари 1967 година.

Драги мистър Тобин, последната ви рентгенова снимка показва, че първоначалният тумор на горния белодробен лоб вдясно е дал разсейки. Втори тумор се е появил върху трахеята ви. Веднага трябва да насрочим дата за нов курс радикал на лъчева терапия“.

Рик прелисти страниците, които му бе дал Бейлинджър, и откри още една пожълтяла изрезка от вестник.

— Едуард Тобин. Борсов агент от Филаделфия. Четиридесет и две годишен. Самоубийство. 19 февруари 1967 година.

— Веднага след като е получил писмото.

— Февруари ли? — попита Вини. — Дори да е имал склонност към самоубийство, зимата не е най-подходящото време да пристигнеш на крайбрежието на Джърси.

— Не и ако възнамеряваш да влезеш в океана и да умреш от измръзване, преди да си се удавил. — Рик посочи статията във вестника. — Бил е само по риза и панталон, когато са намерили заледеното му тяло там, където го е изхвърлил приливът.